Category: misc

Въпрос

Баня, построена по времето на Адолф Хитлер и в съответствие с национал-социалистическите предписания. Неокласизицизъм, колони, фонтанчета. По времето на войната е разрушена, а след това – реставрирана. В момента е общинска собственост, демек държавна. Освен басейн, в банята има сауна. Пардон, сауни – всяка с различни температури, аромати и т.н. На покрива – открито простраснство с шезлонги и басейн с ледена вода, да може хората да се охлаждат и да зяпат звездите. Предполагам и покривното пространство е държавно. За звездите не знам.

Седя си аз в 92-градусовата сауна и се грея. В един момент, помещението започва да се пълни с хора, така че не остава свободно място. Всичко се заема за отрицателно време. Недоволствам малко наум, щото хиляда пъти отваряха вратата, всички градуси избягаха навън. И на всичкото отгоре няма ведро. По-сухо е само в Сахара и на Северния полюс. В този момент влиза сауна-майстера с ведро, черпак и мокра хавлиена кърпа. Разгеле. Човекът поздравява с Grüß Gott! и обявява церемониално „Aufguss.“ Сипва два черпака, оставя ведрото и започва да се разжожда из сауната и да раздухва топлото с кърпата. Всички умираме от кеф. След няколко тигела, чичото се връща в изходна позиция и сипва още 1-2 черпака. Оставя ведрото, пак хваща кърпата и подхваща маршрута. Раздухва качествено. Всички умираме от кеф и вече леко от жега. Процедурата се повтаря още веднъж, след което майстера си събира инструментите и пожелава приятна вечер. А какво правим ние? Аплодираме. Звучно.

Въпросът ми е – каква е причината този държавен служител да проявява такава инициатива и да показва такива умения?

Началото (и края) на Queen

Заглавието звучи малко драматично и пресилено, признавам, но това е само, за да привлече внимание. Ето, честен съм.

Както повечето хора, живяли по времето на големите хитова на Queen и аз бях много шокиран, когато по телевизията казаха, че Фреди е умрял. Нямам спомен да съм бил много шокиран от болестта толкова, колкото от това, че няма да има повече такава музика. Явно съм смятал, че без него, нищо повече не може да се получи. Както повечето хора и аз бях запознат основно с „големите“ хитове – Бохемската рапсодия, You’re My Best Friend, We Will Rock You, We Are the Champions, Don’t Stop Me Now. Впрочем, не съм сигурен, че родителите ни си даваха сметка за строфата

I am a sex machine ready to reload
Like an atom bomb about to
Oh oh oh oh oh explode

но всички бяхме фенове. Дълго време вкъщи имахме само една плоча – Greatest Hits и тя се радваше на внимание от всички членове на семейството без значение от тяхната възраст. MTV в България се появи малко, след като групата вече не съществуваше и клиповете дадоха на хитовете още малко детайли, колкото да  затвърдим, че Queen нямат аналог и са наистина на високо ниво. След Innuendo, който много ме впечатли, макар че беше депресиращ и по тази причина не ставаше за слушане всеки ден, лека полека и аз загубих интерес. От време на време се връщах, за да преслушам любимата селекция и толкова.

Когато дойде Интернет, обаче, мнението ми за Queen се промени на почти 180 градуса. Това лошо технологично явление, което обвиняват за почти всички съвременни злини, разруши до голяма степен митът Queen за мен. Сега ви виждам, как доволно потривате ръце и си казвате „Хаха, тоя благодарение на Интернет е разбрал, че Фреди е обратен и се е разочаровал.“ Хаха, не. Първо, аз това си го знаех и преди и изобщо не ми пречеше и второ, хехе, не се оставям такива неща да ми влияят на музикалните разбирания. Случи се това, че за първи път получих неограничен, безплатен и нелегален достъп до албумите на групата от ранните 70 години, направо казано първите два, които са с тотално невпечатляващите имена – Queen и Queen II. Тогава разбрах, че Queen не свършва през 91-ва година, ами още през 74-та. След него започва нещо, което поетът е описал така:

Just take a look at the menu
We give you rock a la carte
We’ll breakfast at Tiffany’s
We’ll sing to you in Japanese
We’re only here to entertain you

и завършва с Innuendo, където отново правят опит да са искрени. През целия този период са ни продавали по перфектен начин rock a la carte, без да им мигне окото. A Night at The Opera – можем кабаре и опера, ще пуснем най-дългата къса опера по радиото и тя ще стане хит. A Day at The Races – ще пеем на японски. News of The World – ние сме шампиони. Jazz – а дали не бихте искали нещо като фюжън и естествено най-великия melancholy blues на света? The Game – Елвис е жив и яяя, какъв уникален фънк бас на Джон Дийкън! Flash Gordon – що да не направим една рок опера. Hot Space – e, добре де, диското не ни се получи, но беше забавно, нали? The Works – хващаме поп вълната. A Kind of Magic – сърфираме и всички ни гледат. The Miracle – няма по-добри сърфисти от нас.

Всичкото това изобилие скрива титанично начало – White Queen (As it Began), The March of the Black Queen, My Fairy King, Seven Seas of Rhye, Fairy Feller’s Master Stroke/Nevermore, Great King Rat. Тук някъде в този glam rock се крие най-хубавата музика и истинската история.

queen-foto-00313

Равноправие между половете

Преди всичко трябва да кажа, че мразя чадърите и никога не нося чадър в себе си. Сигурно има нещо общо с това, че чадърите са само за момичета и какво толкова ще ми стане като ме накапе малко дъжд. В действителност обаче, основната причина да не обичам чадъри е, че ми пречат на полезрението. Да не говорим, че това е едно от нещата, без които спокойно можеш да минеш и изобщо не ти трябва да си затрупваш къщата с тях. Като сешоара или като ръчната цедилка за салата, да речем. Може и да не сте чували за това последното нещо, но мен един път риторично ме попитаха „Как може да нямаш цедилка за салата!?!“ Та така, това е моето мнение за такива непотребни вещи и неведнъж е трябвало да чувам от роднини и приятели такива досадни риторични въпроси. Преди година-две дори изпитах гузно чувство и си купих един хубав мъжки чадър, като това, което ме убеди беше, че шарката му беше върховно шотландско каре и имаше хубава дървена дръжка. След два-три месеца го забравих някъде и се сетих къде чак на следващия ден. Към настоящия момент, вкъщи имам само един малък сгъваем чадър (като за момичета), който изостана от последното гостуване на роднини и не щеш ли днес реших да го взема със себе си, щото знаех, че по някое време ще вали.

Сутринта не валя, предиобед валя малко, а следобяд – хич. Като си тръгвах от работа също не валя. Дори пих бира на тиферич. Но като излязох от метрото, през един от изходите се виждаше че вали. Ха! Е, сега вече ще си употребя чадъра. Отправих се към изхода. Пред мен  вървеше жена облечена в тънки бели тесни дънки, а малко пред нея едно момиче пак с тесни дънки, но в класически син цвят. Тъкмо се замислих над това, че модата с тесните дънки всъщност се оказа не чак толкова лоша и че броят на жените с хубави крака и дупета рязко се увеличи (простете повърхностните ми и първосигнални разъсждения, но така е с нашия пол), когато всички стигнахме до стълбите на изхода и видяхме, че навън всъщност вали като изведро. Момичето беше подготвено и веднага извади чадър и тръгна по стълбите. Дамата, обаче, явно не беше предвидила възможността да завали точно в този момент и започна да се суети, гледайки притеснено навън. Очевидно не изпитваше желание да си намокри хубавите бели панталони.

Ако не ме познавате, трябва да кажа, че смятам себе си за модерен и информиран човек с широки разбирания за нещата, на който не е чуждо аналитичното и критично мислене. Ето защо, докато си приготвях чадъра, а дамата с белите дънки се чудеше какво да прави, аз започнах да разнищвам ситуацията. През главата ми минаха няколко романтични сцени, включващи дъжд, жена мокра като кокошка и кавалер, включително „Закуска в Тифани“ и разни други сценарии, разбира се, с възможности за пиене на кафе, размяна на телефони, съвместно околсветско пътешествие и т.н. Добре, че в един момент успях да се взъспра и да започна да мисля трезво. Бавно и полека стигнах до заключението, че тя ще се обиди. Как така ще и предлагам да я подслоня под моя чадър, това би означавало, че я смятам за слаба и глупава (тя и без това беше руса), задето не се е сетила да си вземе чадър и че искам да се възползвам от моментната и слабоста и с подлост да и измъкна телефонния номер. Накрая разумът надделя и аз вече успокоен я подминах, отваряйки си чадъра.

Sci-Fi 2014

До към средата на годината бях много обнадежден за календара от sci-fi филми тази година. Рекламите изглеждаха изключително обнадеждаващо. Като седнах да ги гледам обаче, изобщо не бях впечатлен. Все още не съм сколасал да гледам Interstellar и Zero Theorem. На първия не възлагам никакви надежди, още повече след като видях кой играе. Вторият просто ще си го оставя за десерт, защото очаквам от там да излезе нещо смислено, имайки предвид, че режисьор е Тери Гилиъм, който преди 100 години е направил шедьовъра Бразилия и който успях да изгледам, за оправяне на вкуса.

Her ще отнесе най-много от справедливия ми гняв. Грубо казано от идейка с някакъв потенциал, създателите на филма са успяли да сътворят нещо като Адрес 4000 в близкото бъдеще в много топли цветове (прекаляването с розовото, оранжевото, червеното и кафявото в тоя филм ме побърка). Един вид ще си умрем в самота, заобиколени от много умни дждажди, но ще се наслаждаваме на прекрасни залези. Плоска технологична история с парчета от разбити хора. All you need is love, дъра-бъра, и понеже не можем да намерим любовта, ще вземем да се гръмнем с патрони за глиган. Хоакин Финикс е олицетворение на перфектната драма, както винаги, но от него никога не съм очаквал лоша игра, така че това го приемам за задължителен елемент. Изненадващо беше само това, че да не гледаш Скарлет Йохансон, а само да я слушаша е много по-интересно, отколкото да ти се натрапва с екранното си присъствие. Изобщо Мисис Йохансон напоследък взима някои умни актьорски решения.

Under The Skin е направен миналата година, но май не е много разпространяван сериозно тогава. Гледах го преди няколко вечери. Това не е идеята ми за научно-фантастичен филм, но като произведение на изкуството имаше смисъл и беше доста по-интересен за гледане от Her. Да играе в този филм е още едно от добрите решения на Скарлет Йохансон, според мен. Няма много история в този филм, но е въздействащ, заради начина, по който е сниман. Ще останете доволни и ако ви радва да гледате картинки на суровата природа в Шотландия.

Lucy e филм, който не заслужава да се гледа. Псевдонаука с много малко екшън елементи. Идеята за мижавите 10% от мозъка, които уж всички ние простосмъртните използваме е силно остаряла и вече неколкократно отхвърляна. Отново Скарлет Йохансон в гладната роля. Явно някой е решил, че в момента тя се продава доста добре. Нейният мотив е ясен. Ако искате да гледате наистина хубав sci-fi филм с екшън елементи, върнете се към Терминатор 1&2. Разликата в нивата е огромна. Дори новият Total Recall е в пъти по-добър от Lucy. Знаем защо.

За десерт спирам с разкритикуването и започвам с по-хубавите неща.

Transcendence e категорично по-добрият филм за изкуствен интелект тази година. В никакъв случай не е новаторски, но създателите на този филм са съумяли да запазят баланса между блясъка и известните имена, в случая Джони Деп и Морган Фрийман и що-годе смислената история и това е достойно за уважение. Ще опитам да бъда по-точен. Моментите, в които филмът можеше да тръгне по наклонената плоскост бяха доста и точно там си проличаваше намесата на режисьори и сценаристи. Отравянето с полоний беше добро хрумване – добро за развитието на филма, имам предвид, не че одобрявам. Най-добрият приятел на Джони се уплаши и даде на заден, та чак до края, което също разнообрази историята. Тъкмо вече си бях казал, айде поредните анти-технологични коне с капаци и Кейт Мара разказа историята за маймунката. Хм. Вярно, право говори момичето. И накрая, завъртането за десерт дойде тъкмо на време за да остави добро впечатление от филма. Малко дразнещи бяха някои клишета, като мръсната фанелка на Джони, идеята, че изкуствения интелект някакси магически за нула време успява да задмине всичкото, което човешкия мозък може да постигне, все едно тялото е единствената и най-сериозна пречка за поумняването – всичко в нас е сбъркано, затова дайте да се спасяваме, щото истината е извън нас. ФБРто беше излишно, а могъществото на вируса беше яко преувеличено, за да се създаде чувството за катастрофа. Да спасиш положението с разпределения изкуствен интелект беше фин завършек на цялата история.

И накрая Catching Fire.

Дълго време не исках да гледам филма, за да си дам възможност да прочета книгата преди това, но не се получи. Изгледах го. Игрите на глада е чудесна книга с добра идея и още по-добро осъществяване. Филмите не падат по-надолу. Надявам се и третата част да е все така перфектна. Още не мога да се начудя, как тази шматка Дженифър Лорънс играе толкова добре! 🙂

a-m-e-r-i-c-a-n BEAUTY

През цялото време имах чувството, че съм го гледал, но така и не успях да си спомня нищо, така че все едно. Дори да е имало някакви впечатления отпреди, те бяха заличени и написани наново. Нямаше и да се навия да седна да го гледам, ако не ми го беше похвалил много надежден източник и то с уверението, че за никакви американски прелести не става въпрос. Забавното е, че в заглавието е скрита цялата (според мен) идея на филма. А, това го проумях, чак когато видях плаката, на който със ситен шрифт е написано „look closer“.

Безсмислено би било да разказвам филма. Стандартното кратко описание, „на един чиляк със силен пристъп на криза на средната възраст му писва и решава да си поживее най-накрая“ е само нещо като първата плочка от доминото за всички последващи събития, в които пък възрастта не е никакъв фактор. Във филма е вложена огромно количество качествена мисъл, така че в края логиката просветва зад всички случки и поне аз никъде не можах да намеря слабо място. Клишетата са капани, добри и лоши няма, значение имат само преживяванията на героите и начина, по който те намират изход от застоя. При това, универсални решения няма. Всеки сам намира решението, което работи за него. Ако има красота, тя трябва да се търси точно в това.

Актьорската игра няма нито един кусур. Кевин Спейси се преобразява отново тотално, както сме свикнали да очакваме от него. Имах подозренията, че Анет Бенинг е страшно добра, но досега я бях гледал само в „Децата са добре“ и не бях много сигурен. Сега вече съм.

Силно го препоръчвам. Дори и да сте го гледали и не ви е харесал, изчакайте някоя и друга година и му дайте още един шанс.