Category: о, Музо!

edge of tomorrow

Рядко свеж и качествен филм. Още едно потвърждение, че Емили Блънт е слънце, без което планетата не може! Том Круз за разнообразие в началото играе пъзльо и чак след няколко стотин живота си влиза в обичайната роля, без обаче да прекалява с фукането. Историята е оригинална, чиста, спретната и непретенциозна. Ефектите са само за украса и не ти се набиват през цялото време в очите. Клишетата в диалога са сведени до минимум. 9/10 – взимам една точка заради излишната целувка.

Заключението: залягаме яко над лицевите опори.

there never will be another

Беше време, когато концертните изпълнения не ме впечатляваха хич. Това, което беше на касетката беше летвата, по която се мереше всичко. Сигурно това е и причината, поради която изобщо не ми се ходеше по концерти доскоро. Вкъщи нямахме видьо, така че не съм имал възможност да гледам записи, а на Златния Орфей и на Сан Ремо, странно защо 😉 нещата си звучаха точно, както по плочите и по касетките. Имах чувството, че концертните изпълениния на любимите ми песни са винаги сбъркани.

Не мога да кажа с точност, как и защо се промениха нещата. Сигурно Тубето има голям принос затова. Лека-полека се улавям, че търся и купувам версии от концерти, вместо студийните записи. Започвам и да си мисля, че качеството на един музикант зависи силно от това как точно претворява произведенията си на живо. Опитвам се да не съм пристрастен към Молоко (до колкото е възможно 😉 и да гледам на тях максимално обективно и в резултат на това мога с голям сигурност да заявя, че на концерт къртят мивки. Някои от песните им на записа са като набързо нахвърляни идейки пред изпълненията на същите песни на живо. Мисля, че този феномен е силно разпространен сред джаз майсторите от 60-те години, защото никой не е имал средствата да плаща на големите по онова време звукосаписни компании като Columbia Records за студийно време. Влизат пет човека в едно студио за 1 ден, записват един албум и след това песента се усъвършенства в движение по концерти. Особено фрапантен пример за това, според мен е Cantaloupe Island. На мен поне ми се струва, че студийното изпълнение е силно безлично на фона на това. Гениалният риф е налицè, разбира се, но солата ми звучат доста постни и плахи.

Примери за разтърсващи концерти на хард рок (Дийп Пърпъл ще водят в списъка, разбира се) и джаз групи, които надминават в пъти студийните версии, имам много под ръка, но не искам да ме обвиняват в старомодност и да бъда заклеймяван като един от онези, които се взъмущават публично с „Едно време каква музика имаше, това сега нищо не представлява!“ Това категорично не е вярно, просто хората, които правят такива изказвания ги мързи да търсят и да се интересуват. Затова ето – според мен Кристина Агилера (хорче: there never will be another) задмина с няколко обиколки големите женски гласове (Уитни Хюстън и Марая Кери) от началото на 90-те години. Мисля, че основно силата ѝ се крие в това, че си позволява да прави това, което и прави кеф, без да се съобразява с пазарната ситуация. Разбира се, че с глас като нейния човек може да си позволи определени свободи и въпреки това, Back To Basics е точно толкова смел (ако не и повече) албум, колкото и Swing When You’re Winning, още повече когато от теб се очаква да си звезда и да се конкурираш по зрелищност с Бритни Спиърс. Ето и любимата ми версия на хита от албума. Може и да има по-добро изпълнение, но това ми харесва страшно много заради сцената, ефектите и фънк фончето от 2:00, което в оригинала не е толкова ясно изразено и което, както се вижда от клипа особено много ѝ харесва. Ако имате съмнения, че изпълнението е на живо, обърнете внимание на малката грешка от 0:58 😉