Category: филми

edge of tomorrow

Рядко свеж и качествен филм. Още едно потвърждение, че Емили Блънт е слънце, без което планетата не може! Том Круз за разнообразие в началото играе пъзльо и чак след няколко стотин живота си влиза в обичайната роля, без обаче да прекалява с фукането. Историята е оригинална, чиста, спретната и непретенциозна. Ефектите са само за украса и не ти се набиват през цялото време в очите. Клишетата в диалога са сведени до минимум. 9/10 – взимам една точка заради излишната целувка.

Заключението: залягаме яко над лицевите опори.

a-m-e-r-i-c-a-n BEAUTY

През цялото време имах чувството, че съм го гледал, но така и не успях да си спомня нищо, така че все едно. Дори да е имало някакви впечатления отпреди, те бяха заличени и написани наново. Нямаше и да се навия да седна да го гледам, ако не ми го беше похвалил много надежден източник и то с уверението, че за никакви американски прелести не става въпрос. Забавното е, че в заглавието е скрита цялата (според мен) идея на филма. А, това го проумях, чак когато видях плаката, на който със ситен шрифт е написано „look closer“.

Безсмислено би било да разказвам филма. Стандартното кратко описание, „на един чиляк със силен пристъп на криза на средната възраст му писва и решава да си поживее най-накрая“ е само нещо като първата плочка от доминото за всички последващи събития, в които пък възрастта не е никакъв фактор. Във филма е вложена огромно количество качествена мисъл, така че в края логиката просветва зад всички случки и поне аз никъде не можах да намеря слабо място. Клишетата са капани, добри и лоши няма, значение имат само преживяванията на героите и начина, по който те намират изход от застоя. При това, универсални решения няма. Всеки сам намира решението, което работи за него. Ако има красота, тя трябва да се търси точно в това.

Актьорската игра няма нито един кусур. Кевин Спейси се преобразява отново тотално, както сме свикнали да очакваме от него. Имах подозренията, че Анет Бенинг е страшно добра, но досега я бях гледал само в „Децата са добре“ и не бях много сигурен. Сега вече съм.

Силно го препоръчвам. Дори и да сте го гледали и не ви е харесал, изчакайте някоя и друга година и му дайте още един шанс.

Another Earth (2011)

Another EarthAnother Earth прилича на дипломна работа на студент по филмова режисура. Въпреки това филмът не страда съвсем от липса на атрактивност, нещо, което по мое аматьорско мнение е присъщо за независимото кино.  Най-точно би било да се каже, че създателите на филма го поставят в някакво междинно положение, така че да има известна доза ефектност, която да забаламосва зрителите, докато сценаристът и режисьора си развиват пространно идеите и проблемите, които се лутат из независимите им глави. Затова, ако сте се настроили за високотехнологична научна фантастика с общочовешки етични проблеми, ще сте от онези, които са разочаровани от филма.  Ако ви интересуват по-индивидуални човешки проблеми, филмът най-вероятно ще ви хареса.

Централният проблем във филма е само един и засяга едно момиче и потърпевшия от нейните действия. Трябва да се отбележи, че ситуацията няма тривиално решение. Какво правиш, когато неумишлено допуснеш такава грешка, която съсипва живота на някой друг?  Не можеш да поправиш грешката, така че единственото нещо, което ти остава е по някакъв начин частично да компенсираш жертвата. Кое ще поставиш на преден план – себе си и гузната си съвест или поправянето на разбитата психика на жертвата. Как ще го направиш? Ще се поставиш в услуга на човека? Ще жертваш мечтите си и бъдещето си, дори и да съществува минимална възможност да му върнеш загубеното?

Доста смислен и непретенциозен филм с много готината Брит Марлинг. Въпреки, че не беше в центъра на събитията, научно-фантастичния елемент изигра важна роля.

Въпреки трудните въпроси, според мен, Роуда постъпи правилно накрая. Мисля, също така, че решението и беше възнаградено.

 

Now You See Me (2013)

Now You See Me е забавен и ненатоварващ филм. Бързото действие, зрелищните ефекти и бързите обрати, които веднага биват обяснявани на зрителя, за да не се почувства той нещо малко тъп, са в центъра на вниманието, като дори засенчват играта артистите. Участват приятни актьори – Уди Харелсън е неповторим образ (както винаги), Майкъл Кейн е в твърде поддържаща роля, Морган Фрийман получава малко повече внимание. Не искам да забравя да отбележа очарователната Mélanie Laurent, която може би си спомняте от „Гадни копилета“, въпреки че нейната роля в този филм не е много голяма. За подсещане и приятно припомняне, можете да видите тук.

Сюжетът е приключенски. Момчето, което играеше в „Социална мрежа“ и още трима негови другари, даровити фокусници, са призовани и финансирани от неизвестен благодетел да изнесат серия от представления, видимият резултат от които е, че публиката се сдобива с много пари за сметка на някой богат човек. Всеки от четиримата притежава характерни особености, което прави екипа едва ли не всемогъщ. След като се установява, че след първото представление една банка в Париж в действителност е обрана, Интерпол изпраща прекрасна агентка в Америка, която в екип с един тип (Mark Ruffalo) от ФБР да внесе яснота в положението. За помощ в това начинание двамата са принудени да прибегнат до услугите на героя на Морган Фрийман, чийто бизнес от години се състои в това да разобличава фокусници в телевизионно предаване.

Бързо действие, закачлив диалог. Подходящ за разтоварващи вечери.

Dark City

В Time имаше пост + клипче с приблизително заглавие „N-те най-недооценени Sci-Fi филми, които задължително трябва да гледате“. Аз естествено побързах да падна жертва на основното правило в блогването – ако искате да ви се нароят посетители, публикувайте класации! Но нека не се отплесвам. Всъщност, само още едно отклонение – на първо място в класацията мисля, че беше Primer. Останах много доволен от себе си, защото съм го гледал. Препоръчвам го и на вас – гледайте го!

Та така, сред най-недооценените филми, според автора на поста, имаше и разни неща, които никога не бих гледал. В някои от тях той просто припадаше по някой върховен кадър или някоя нечувана идея, която никъде другаде нямало и така. Леко нагласена работа, за да се докарат нещата до класация със запомняща се бройка. Сред множеството беше споменат и Dark City. В клипчето имаше и кадър със сини хора, както и моментът, в който един човек се събужда в тъмна и запусната стая. Сините хора не ми харесаха особено, но коментарът „Главният герой се събужда с амнезия в непознат град с откъслечни спомени за миналото си.“ ме заинтригува. И така една вечер седнах да го гледам.

Не бих могъл да кажа, че ако не гледате този филм ще имате образователен пропуск, но с чиста съвест мога да кажа, че филмът си струва много. Идеята е много интересна, изпълнението е твърде добро, а актьорската игра е впечатляваща. Предварително се извинявам, ако обиждам някого с невежеството си, но искам да се изкажа по този въпрос – особено много бях изненадан от това, че Кийфър Съдърланд може да играе нещо различно от Джак Бауър. Дано не му е била много крива шапката досега.

Филмът е от онзи тип, в който в началото те засипват с много откъслечна информация и герои, които си гледат собствените проблеми и никой изобщо не го е еня, че има зрители, които чакат да им бъдат обяснени някои неща. Тъкмо, когато на аудиторията започва да ѝ писва, нещата започват лека полека да се изясняват. Демек, майсторска работа!

През цялото време е тъмно и силно потискащо. Джаджите, които героите използват са изцяло механични. Направо да си кажем – техниката е изцяло стиймпънк.

Накратко (ама съвсем накратко, щото иначе се разваля удоволствието от гледането) по сюжета – сините хора са от едната страна, а ние, човеците – от другата. Тяхната способност да променят света е противопоставена на нашата способност да притежаваме индивидуални спомени. Колективното срещу индивидуалното. Мисля, че някой по-запознат с тероиите за човешката психика ще намери нещо по-систематично във филма от мен. Това естествено не пречи на нас аматьорите в областта да имаме собствено мнение по въпроса, така че гледайте и може после да обсъдим.

ПП. Краят не може да се нарече точно щастлив. По-коректно е да се каже, че е „реалистичен“.
😉