HALTING STATE – CHARLES STROSS CH4

Джак: Махмурлук

Дебъг:
Седиш полузаспал във фотьойл. Очите ти за затворени и се чувстваш ужасно замаян. Главата ти е пълна със смесица от следгрипна мъгла, памучна топка от забавени рефлекси и тъпа осъзнатост. В пълен контраст с нормалното положение на нещата, можеш да си чуеш мислите – мъничко колебаещо се гласче, което се лута непрестанно в затвора на черепа ти, което като се замислиш не е изненада, имайки предвид количеството трева, което току-що изпуши. В далечината напевното звънтене на трамваите образува възхитителна хармония, отекваща в леден разкош между покривите наоколо. Като вълшебен глас в клип от представление на Лори Андерсън, се питаш:
„Какво правя тук?“

Рестарт:
Звънтене в ушите ти. Оп, май си задрямал. Това е проблемът в пушенето, за да забравите…
Забравите? Ми да, бяхте ти, Мич и Бъджи. Том не можа да дойде, защото беше прясно оженен и съответно много отговорен, но вие тримата – ти, Мич и Бъджи сте три от четирите крайъгълни камъка на бившия Архитектурен Екип в Социални Мрежи и долетяхте дотук с евтин полет от Търнхаус, за да се натряскате и научно да потвърдите проучванията на деструктивния ефект на канабиса върху краткотрайната памет, защото, ей богу, много по-приятно е от това непрекъснато да си спомняш, как лошо са те изпързаляли.

Което пък те докара до там, че да седиш полу-припаднал в кресло, тотално гипсиран, на тесния павиран тротоар покрай Принсенграхт, слушайки алармения звън… и размишлявайки върху печалните остатъци от кариерата ти. Четири години в елитното крило „Мръсни трикове“ на Лупусофт, прекарани в работа в специални проекти за възпрепятстване на корпоративните врагове, след това трансфер в относително чистата геймплей страна на Стийминг. Четири години в смъртоносни походи и невротично преследване на крайни срокове в бежово боядисан ад от офисни кутийки (точно когато много повече ти се искаше да плаваш в открито море); безумни дивелопърски лагери организирани в злокобни, осветени с прожектори и оградени с бодлива тел противобомбени укрития в Грампианските планини; уикенди, прекарани в мъкнене с екипа по разни тийм-билдинг организирани събития с лазерен далекомер и поръчковите ваканции (нима не беше весело да се опиташ да се изплъзнеш от лапите на големия хулиган от Портобело, който си беше наумил, че си наемен убиец някъде от юг, който го преследва, за да му разпори корема и непрекъснато се опитваше да накара бандата си да ти смажат фасона?). През цялото време преживяваше на сандвичи с фастъчено масло и прокиснали кутийки със суши за вкъщи, докато талията ти се разширяваше, а полезрението ти се свиваше от зяпане в екрани с размера на училищни черни дъски през целия ден и половината от нощта.

След това дойдоха уикендите в предсмъртна агония, уикендите откраднати от фирмения мендижмънт с цената на кървави сблъсъци с ЧР отдела, за да можеш да се върнеш в Рочдейл и да прекараш малко време с майка ти, която беше на смъртно легло заради рака на белите дробове или да посетиш Софи и Бил и племенниците. Докато един ден, майка ти вече я нямаше, а това в кьошето си ти, ти с твоята заплата от шейсет хилияди евро и завещанието, което отчасти потъна в мизерна малка дупка в Колониите и ипотека, която няма да можеш да изплатиш преди да се пенсионираш и без никакъв шибан живот. (Добре де, имаш още и навика ти да пушиш и криминалното ти досие, но това е само храна за обсесивно-компулсивното ти разстройство.) Това е животът ти, все един и същ, откакто издрапа от завършването на Компютърни науки до начинаещ програмист преди седем години, така наречения ти живот е едно брилянтно буржоуазно блато, в което няма място за нищо друго освен за работа. Така че ти се стараеше да си непрекъснато зает, за да не те е грижа затова, докато…

Миналата седмица не закриха Стийминг и не ти казаха да си събираш партакешите с половинчасово предупреждение. Ето ти заплатата за следващия месец на ръка, а сега се измитай оттук, изрод такъв! Внезапно ти осъзна, че нямаш живот. Въпреки, че копелетата те накараха да научиш повече за футбола в Шотландската Първа Лига, отколкота капитана на националния отбор.

„Извинявайте. Не можете да спите тук…“

Рестарт:
Най-лошото в това беше, че ти мразиш футбола. Естествено, да признаеш, че мразиш футбол, докато работиш за Стийминг щеще да е равносилно на това, някой от екипа на американския президент да признае, че религията е силно прехвалена, абститенцията не дава никакви резултати и това, от което държавата наистина има нужда е малка порцийка комунизъм с гарнитура от ислямски екстремизъм за вкъщи. Това е едно от онези неща, за които просто не можеш да говориш в ЛупуСофт, не и докато те притежават изключителните права върху франчайзите на фен клубовете на Рейнджърс и Хиберниан едновременно и се опитваха да издоят допълнителен приход от всички глупаци, хулигани и безделници, които установиха, че ЛАРП-ът, в който получаваш възможност да се правиш на футболен хулиган сред одобряващи възрастни е много по-добър от другия вид ЛАРП (в който се правиш на хулиган с неодобряващи възрастни, докато елитът на Лотианското окръжно и Специалните части се опитват да те окошарят със сълзотворен газ и елкетрошок). От друга страна, успяваше да прикриеш омразата си без особени затруднения. Ти си буржоазен либерален гийк, който си мисли, че екипен играч е обидна дума, но вярваш в обществото, вярваш във фишовете със заплата и финансовите отчети, вярваш в това, че справедливостта ще възтържествува и ти ще успееш да си го върнеш на дебелоглавите спортистчета, които се постараха да превърнат живота ти в училище в ад… и както се оказа, докато работеше по Стийминг ти съумя да се убедиш, че работиш за своята кауза, защото всяка работа, която води до това крещящите маймуни да си играят с мобовете вместо да разхвърлят бирени кутии и да се натискат на невинните хорица по улицата, трябва да е добра работа. Мрежовите ЛАРП-ове бяха хит в гейминг индустрията от последното десетилетие, още щом Спуукс излезе и даде възможност на участниците да живеят още един живот, като тайни агенти; Стийминг трябваше да регистрира нов рекорд в печалбите и да махне ненормалниците от улиците. Също така, освен другото, плащаше и ипотеката.

Така беше до преди катастрофата на финала от Болонската купа и ударът в гръб на социално психологическото проучване в Лансет в седмицата след това, което заби пословичното журналистическо перо дълбоко и го развъртя яко. В офисите на Холирууд Роуд заваляха въпроси и министрите станаха загрижени и сериозни и започнаха нервно да прилагат лицемерния камшик по задницата на умрелия кон на гейминг индустрията с голямо удоволствие и усърдие. В този момент мениджърите на ЛупуСофт преразгледа компромиса между риск и печалба, който е неизбежен, когато съпоставяш защитаването на инвестицията във втородивизионен виртуален свят за футболни хулигани и подвеждане под съдебна отговорност и решиха, че най-професионалното нещо, което може да се направи е да съкратят жалкия ти екип.

Може би нещата в заседателната зала на борда щяха да се развият друояче, ако Полицията не беше разкрила мрежа от уонаби серийни убийци от Малката Лига, които използваха Стийминг за да репетират погрома от следващата събота на Ийстър Роуд: но това беше последния пирон в ковчега. Светът на костюмарите обича винаги да има изкупителна жертва от гийкове и ти и момчетата не бяхте изключение от правилото. Така че не оставаше нищо друго освен да вземеш самолета за Амстердам и да се наквасиш до несвяст през уикенда, да не говорим за напушването, което ти предизвиква звукови халюцинации под формата на трамвайни звънци.

„Извинявайте, сър, но не можете да спите тук.“

Отваряш очи. Звуковата халюцинация гледа към теб през очилата за наблюдение така, все едно никога не е виждала дрогиран турист. Толкова е любезна, че за момент изпиташ пристъп на перверзна благодарност, докато тревата не отстъпва малко, за да осъзнаеш, че тя е полицайка и ако включи, че не си много в съзнание, е напълно във възможност да привика цяла рота униформени, които да направят така, че да изчезнеш в някоя бетонна килия преди дори да можеш да изщракаш с пръсти.

Опитваш се да кажеш „Моля Ви, не ме арестувайте, аз съм просто сънен турист, няма да създавам проблеми.“, но всичко се струпва в гърлото ти и накрая от устатата ти излиза нещо от рода на „Мгрхахотано.“ Напрягаш ръце в опит да се вдигнеш от фотьойла – струва ти се, че да се изправиш в този момент ще е най-удачното нещо – но точно тогава виждаш, че фотьойлът е разположен до стълба на пътен знак, за който твоите приятели любезно са заключили лявата ти китка с белезници. А проклетият звънтящ звук не ще да спре – не е в ушите ти, нали!!?

„А?“, казваш, гледайки тъпо покрай полицайката в посока към магазина за антики от другата страна на паважа. Има нещо странно във витрината, начинът, по който светлините се отразяват в нея или не се отразяват, както беше в случая. Строшена, казваш си мъдро. Някой беше счупил витрината на магазина за антики и беше замъкнал дразнещо уютния фотьойл на паважа, за да можеш да поседнеш. Ако говорим за сценарий в игра, който тотално се е объркал: положението в което се намираш, прилича на такова, в което можеш да свършиш в Eргенска вечер: Преследването, ако започнеш да тормозиш шаферките.

„Столът Ваш ли е, сър?“

Понякога, когато се смееш от устата ти излиза бълбукащо-хълцащ звук, като от хиена, която се задавя до смърт с храната си. Можеш да го чуеш сега, надигащ се изпод джоба на ризата ти, метален и непрекъснато повтарящ се. Улитамативното звънене на мобилен телефон, дразнещо до немай къде и все пак точно тази джаджа не беше собственост на група крадливи подляри.

„Изшфинете, телефона ми…“ Дясната ти ръка е свободна, затова се опитваш с нея да измъкнеш телефона от джобчето на ризата. Някакси в последния час ръката ти е премръзнала и изтръпнала, а пръстите ти се усещат като наденички, от които телефонът само се изплъзва.

„Внимавайте, сър. Вие ли взехте стола от магазина? Кой Ви е завързал за знака ‘Паркирането забранено’? Мисля, че трябва да духнете в уреда, сър?“

Разбираш я по-лесно от полицията в Единбург, което не е лошо, защото гласът в другия край на линията е всичко друго, само не и разбираем. „Джак? Здрасти, Софи е! Добре ли си? Зает ли си в момента?“

„Не, сега не…“

„Срамота, съжалявам, но можеш ли да ми направиш една услуга? Рожденният ден на Елзи е по-другия вторник и се чудех…“

Издишаш в уреда, който полицайката ти подава, след това преглъщаш. Сестра ти чурулика в другия край на линията, без изобщо да се усеща, какво става, а ти наистина трябва бързо да прекратиш разговора. С много усилия успяваш да принудиш устните си да формулират думи на някакъв извънземен език: „Напиши ми имейл. По-късно…“

„Ама много е важно!“, настоява Софи. „Добре ли си, Джак? Джак?“ Кънтящите акорди на Западняшкия ѝ акцент образуват резонират с тръбичката на уреда, а диодът в другия му край свети в червено, като бутона за прекъсване на разговара.

„Мисля, че е най-добре да дойдете с мен, сър.“ Тя има ключ от белезниците, за което си благодарен, но пък иска да прекъснеш разговора, а това е учудващо трудно, защото Софи продължава да обяснява нещо за рожденния ден и конформацията на племенницата ти – съпругът ѝ иска Елзи и Мери да имат традиционно възпитание – а ти продължаваш да се съгласяваш с нея, защото „ще може ли да спреш да говориш, защото едно холандско ченге се опитва да ме арестува“ не е стандартния начин да прекъснеш такъв разговор. (Само ако можеше всяка семейство да си има кодови думи, като във всяка игра с добавена реалност.) В този момент разговорът влиза в задънена улица, докато намръщено поглеждаш полицайката, а тя ти покзва показалец, след което отключва белезниците, извърта ръката ти зад гърба, измъква телефона от ръката ти и оковава китките ти, преди да можеш да кажеш ‘аста ла виста’.

Очертава се великолепен уикенд, няма какво да се самозалъгваш. А след това идва понеделникът, който можеш да очакваш с нетърпение.

Facebook Twitter Email Plusone

Post a comment

You may use the following HTML:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>