HALTING STATE – CHARLES STROSS CH2

Сю: Grand Theft Automatic

Степен четвърта е, по дяволите. Може би е трябвало да бъде трета, но диспечерът просто го е пуснал по каналния ред, защото е било обявено, като първа, а Свидетелят, който е докладвал нападението е звучал, като слабоумен, дрогиран или нещо подобно, но във всеки случай не на сто процента във връзка с реалността. Така че, те са го свалили от трета степен („полицаите ще бъдат на местопрестъплението, колкото се може по-скоро“) до четвърта („някой ще мине да снеме показания в рамките на четири часа, ако нямаме нищо по-смислено за вършене“) със зъгъдачен коментар („Свидетелят бълнуваше за орки и дракони. спряли са му лекарствата? но Свидетел 2 потвърди. И на двамата са им спряли лекарствата?“).

По-късно, обаче, някой умник в контролната зала е хвърлил око на коориднатите на местопрестъплението в CopSpace и е зацепил, че обаждането идва от старо ядрено убежище в Корсторфин, което е било отбелязано като място от значим интерес от някого в националната сигурност. Това пък е дръннало камбанката на инспектор МакГрегър и тотално е съсипало спокойния ти четвъртък следобед.

От четири часа си на смяна, отмаряйки след две седмици нощни, прекарани в разчистване след пиянски сбивания на Лотиан Роуд и битови крамоли в Крейглокхарт. Дневната работа на другия край на столичния град ти идва като голямо облекчение, носещо със себе си работа от друг и най-вече не толкова насилствен вид. Тази сутрин успя да се справиш с две дребни кражби в магазини, организиране на тима ти да оправи няколко дребни нарушения на обществения ред и две посещения на разменни начала в общинските служби. След два часа трябва да си в управлението, за да запишеш показанията си в електронното изслушване по случая със серийните кражби с взлом, по който работиш. Едновременно с това трябва да си детегледачка на малкия Боб – полицай в пробен период Робърт Локхарт, който е пресен-пресен от полицейския колеж е в толкова пробен период, че няма нъкъде повече. Така че, не е като да нямаш нищо за правене, но поне в по-голямата си част задачите са леки.

Когато Мак ти праща съобщение по месинджъра, ти си от половин час в Старбъкс на Корсторфин Хай Стрийт, където си наваксваш с документацията с помощта на голяма лате и скришно парче датски кейк. Откакто си направихте тъпия ДНК тест миналата година, Мери не спира да ти мрънка за сърцето ти и начина, по който продължава да го прави, те кара да подозираш, че рафинираната захар e подправена с цианид. Все пак не можеш да си позволиш да се вкисваш заради ниска кръвна захар, когато получиш обаждане. Освен това, проклетите неща са толкова по-вкусни, когато не са позволени. В този стил продължаваш да тъпчеш бузи, като слабоумен хамстер, докато драскаш във въздуха с лепкав пръст, когато пред еспресо машината се материализира прозорец.

„Сю, Мак е.“

Използва специално протоколиран за доказателства канал на CopSpace, което означава, че работата е дебела. Да го духаш, мислиш си, докато запазваш формуляра за произшествие, който не успяваш да довършиш и разменяш прозорците.

„Сю е, давай.“

Леко подтисната, поглеждаш към недовършеното лате, след което хвърляш поглед към Боб. Боб повдига вежда в отговор.

„Имам 4 за теб. Ухае странно. Провери възможно най-скоро.“

Преглъщаш конвулсивно и пийваш глътка твърде горещо кафе, изгаряйки небцето си. Пари ужасно и знаеш, че кожата ще започне да се бели до вечерта, ако я потъркаш с език.

„Прати ми заявката по имейла.“

Звукът от звънеца на входна врата прозвучава и малка иконка под формата на пощенски плик се появява на десктопа ти.

Изпращаш едно „Тръгваме.“, хвърляйки тъжен поглед на латето. „Боб? Имаме повикване.“

„Ъъъ, шефе…?“ Боб вдига чашата, като прикрива това, над което работи – вероятно Солитер.

„Вземи го с теб, няма проблем.“

Запазваш имейла, докато излизаш от кофи шопа. Боб сe влачи след теб. Когато се качваш в колата, местопрестъплението изплува пред погледа ти, като въртящ се диамант над сградите в далечния край на улицата. От Кросторфин до там не е далеч, но мястото се намира по стръмния склон Дръм Брае, оградено от къщите, като кутийки в подножието на хълма и бръмчащите молитвени колела на вятърната ферма при върха. Когато отново поемате надолу, зопачваш да си мислиш, че картата се е объркала. Казва ти „Завийте надясно след 200 метра.“, но всичко, което виждаш, е запустели градски шубраци. „Какво има на мястото?“, пита Боб.

„Знам ли. Шефа каза, че изглеждало „странно““. Започваш да се чудиш, но смяната ти вече загуби една кола днес, което прави момента неподходящ за лудории. Тъкмо тогава виждаш открит път, водещ към горичка и очилата ти просветват зелено. „Хм, Боб, ще провериш ли този парцел?“

Няколко коли са паркирани в края на улицата и тъй като Комисията по горите не раздава Бентлита и Мазератита, шансът да си на правилното място е много голям. Въпреки това сградата, пред която са паркирани е в пълен контраст с елегантните возила – прилича повече на обществена тоалетна от 50-те, отклокото на фирмен офис; просто четири бетонни стени, крепящи плоската плоча на безличен покрив, които сякаш крещяха „Азбест!“ в всичката сила, на която хриптящите им и проядени дробове бяха способни. Може пък и да е някакъв изискан бардак за новоизлюпени нърдове с бизнес амбиции. Тръсваш с глава и излизаш от колата, почуквайки слушалката, за да кажеш на телефона си да слуша: „Пристигаме на местопрестъплението, време – сега. Започни протоколиране на доказателства.“ Телефонът записва всичко, което виждаш по време на работа в черната кутия така и така, но по коментарите можеше да се търси. Така събитията не се изгубват в големия лог. Боб се движи след теб, като жадно за приключения кученце. Осем седмици след завършване на колежа, прави му сметка. Поне вече е научен да не ходи вкъщи.

Входът към сградата e модерна плоскост от полирана зелена пластмаса, която се плъзга автоматично, когато се доближаваш, разкривайки приемна, която е много далеч от обществена тоалетна. Дотук с бардака. Осветлението е направено с вкус, чамът e безупречно възобновяем, а свободното бюро крепи екран с размера на Тексас, който показва шеметен филм за онлайн гейм-свят и надпис HAYEK ASSOCIATES PLC. Зад него се намират суровите стоманени врати на асансьор с четец за отпечатък от пръст. Естествено. Ако не друго, то поне знаеш, че това няма да се превърне в поредната кървава квартална разправия. Вече беше видяла достатъчно такива, което се дължеше на факта, че си един от малкото хомосексуални сержанти от отдел С.

„Има ли някой тук?“, извикваш, подскачайки нетърпеливо на пети. Вратата на асансьора се отваря с шепот и един цивилен изхвърча оттам, разливайки се върху теб и кършейки ръце. „Ужасно е, полицаи! Защо са забавихте толкова? Всичко е ужасна каша!“

„По-спокойно.“ Насочваш очилата си към него в режим на детайлно записване: един цивилен, мъжки пол, европеиден, 185см висок, 80кг тежък, къса коса, скъпо изглеждащ костюм и риза без вратовръзка, превъзбуден, но трезвен. Намира се в онази възрастова група между двайсет и пет и четирийсет и пет, която е трудна за отгатване, свикнал е да държи нещата под контрол, но сега ти си най-близкия представител на властта и той връща към нещастната зависимост на десет годишно хлапе. (Или просто се страхува, че ще го арестуваш за преекспониране на емоции на публично място без лиценз за практикуване на драматично изкуство.) Ясно е, че не знае, как да се държи с полицията, което ти дава нещо, с което да си поиграеш. „Може ли да видя документите Ви за самоличност, сър?“

„Личната ми карта? Тя е в моя офис на долния етаж, ъ-ъ-ъ, предполагам, че ще мога да Ви покажа…“ Ръцете му трепетликат безцелно в търсене на липсваща клавиатура. „Аз съм Уейн, междувпрочем, Уейн Ричардсън, Маркетинг Директор.“ Уейн Ричардсън, Маркетинги Директор определено не е свикнал на контролира ситуации. Изражението му е безценно – все едно си му казал, че дюкянът му е отворен и пиърсинга му се вижда. „Вси-всички са в заседателната зала; чакахме Ви. Мога, ъ-ъ-ъ, да Ви заведа, полицай…?“

Показваш му една не ужасно топла усмивка. „Сержант Смит, Полицейско управление Медоуплейс Роуд. Това е полицай Локхарт.“ Ричардсън има благоприличието да изглежда засрамен. „Някой тук е докладвал кражба, но малко не ми е ясно какво точно е било откраднато.“ Поглеждаш отново протокола от обаждането: да, името на този човек е едно от двете, което диспечерът е записал. Става въпрос за някакъв депозит сейф. Сейфове. „Кой е забелязъл, че предметът липсва? Вие ли?“

„Оооо, не, не, целият брокерски екип!“ Поглежда към теб с широко отворени очи все едно си мисли, че ще го наречеш лъжец. „Беше на всички екрани, нямаше как да го пропуснат. Сигурно има хиляди свидетели по цялата мрежа!“ Ричардсън махва някъде в посока към асансьора. „В момента се провежда кризисна среща в заседателната зала. Записхме нападението на видео, така че да го видите и Вие.“

Гледали са го как се случва вместо да опитат да се намесят? Поклащаш глава. Някои хора биха направили всичко, за да избегнат подвеждане под съдебна отговорност, все едно спъването на крадец с помощта на килим и завирането на главата му в микровълнова печка е го-голям проблем от това да те оберат. Или пък диспечерът беше прав!? Група луди, на които са им спряли лекарствата. „Покажете ми заседателната зала.“ Кимваш към Боб, който бавно преглежда лобито преди да тръгне след теб.

Ричардсън се отправя към асансьора и ти виждаш, че има скенер за палец на бутона за повикване. Който е откраднал каквото и да е било оттук, отпечатъците му трябва да са записани на файл.(Което от твоя гледна точка е добре, защото прави намирането на виновника и приключването на случая много по-лесно. Топлото чувство на приключен случай те мами.) „Какво точно се случи? От самото начало, моля. „, питаш, докато вратата се отваря. „И малко по-сбито.“

„Тъкмо излизах от отчетната среща след първоначалното публично предлагане заедно с Маркъс и Бари, те са нашите СЕО и CTO. Бяхме в тристранен конферентен разговор с нашият eкип от венчър капитал инвеститори и нашият адвокат, когато Линда ми се обади – тя е в отдела за деривати и граничен контрол – защото имало някакви смущения в едно от владенията, които управляваме за Kensu International. Случи се в централната банка от престижно ниво на Авалон четири. Имаше гилдия от орки – в не ПвП зона – и проклет дракон и те изпразниха цялата банка. Затова решихме да ви се обадим.“

Асансьорът спира, а ти зяпаш Уейн Ричардсън, Маркетинг Директор, с леко недоверие. Жаргонът може да почака за по-късно, затова всичко се записва в края на краищата, но едно от наименованията ти говори нещо, защото си спомняш, че Мери ти разказваше, как Дейви я крънка за акаунт от доста време. „Авалон Четири? Тона не е ли игра?“

Ричардсън преглъща и кимва. „Това е нашата главна кеш крава.“ Вратите се отварят с плъзгане и откриват подземен коридор. Покривът е оребрен с огромни бетонни греди, боядисани в дебели слоеве мръсно бяло. От обстановката ти обгръща тревожен хлад. От двете страни има врати от светло дърво, кабелни канали, които се извиват над тях и плакати по стените с надписи : Шушу-мушу, къща разваля. За момент се чудиш, дали не си попаднала по грешка в някаква екшън РПГ, може би пресъздаваща сцени от Студената война, когато телефонът ти съобщава, че е извън обхват.

„Ъ-ъ, Шефе?“, пита Боб.

„Знам“, измрънкваш. Явно сте твърде дълбоко под земята или пък фирмата нарочно не изоплзва общодостъпен сигнал. Налагаш си да не го приемаш толкова сериозно. „Сигналът тук е лош. Може би ще се наложи да ползвам молив“, предупреждаваш Ричардсън, изключвайки официалния телефон за записване на доказателства. „Това малко ще забави нещата. Започни показания. На местопрестъплението сме.“ – изписваш препратката в ъгълчето на окото си – „среща с Уейн Ричардсън, Маркетинг Директор.“

Вървите през коридора към отворена врата, от която се чува повишен тон, хора с изискани акценти, които се прекъсват един друг оживено. От двете страни на вратата има по една саксия с каучуково дърво, леко спаружени въпреки дневната светлина, която е насочена върху тях. „Ъхъм.“ Покашляш се лекичко и разговорът в заседателната зала стихва до трудно удържима тишина, докато показваш глава през вратата. Зад теб, Боб заснема всичко в залата с двете си ръчни камери и тази на главата си с яростта на папарак: това е то полицейска дейност, но не такава, каквото е била по времето на баща ти. Ще трябва да си поговориш с момчето, за да му припомниш, че е ченге, а не кинематограф.

В средата на залата има шикозна маса, направена от прозрачна пластмаса, която пречупва светлината в множество дъги. А сметлина има много – може и да се намирате в пещера тук долу, но тези шутове са инсталирали толкова LED спотове, че да засенчат Слънцето. Столовете около масата са също толкова екстравагантни: изглеждат така все едно са взети от eскадрила изтребители, само дето катапултиращите седалки нормално нямат колела и газово окачване. Срамота е, как собствениците им ги злепоставяха обаче. Шестима са. Две лигави малки гъсеници в костюми за по десет хиляди евро се бутаха в края на масата с техните статус символи – таблети: това бяха двамата, които се жалваха един на друг, докато не те видяха. Не носеха вратовръзки; може би е въпрос на някакъв дрескод. Забелязваш и една мома в костюм, но тя е твърде млада за да е оторизирана да взима решения. Предполагаш, че е секретарка или администратор. Оглеждаш и останалите присъстващи, които са, честно казано, гийкове. Не е, като да носят червени навигацинни светлини на главите си, но двама от тях носят сандали, а другият ти е достатъчен, за да те накара искрено да си пожелаеш в Малката ти База Данни с Обвинения да има специална глава за Модни Престъпления: райетата на ризата му интерферираха с очилата ти а, камерата улавяше гадни Моаре ефекти. „Ъхъм“, повтаряш утвърдително и поглеждаш към Уейн Ричардсън, Маркетниг Директор. Остави го да оправи кашата.

„О, извинете.“, поема щафетата Ричардсън. „Това са Сержант Смит и полицай Локхарт. Сержантът е тук, за да снеме показания.“

„Достатъчно.“, намесваш се. „Можете ли да представите всички? След което по-добре ми покажете, какво се е случило.“

„Да, разбира се.“ Ричардсън посочи първо към костюмчетата с цепки за гръбните перки на собствениците им: „Маркъс Хакмън, СЕО.“ Хакмън хвърли пренебрежителен поглед на Ричардсън, все едно го преценяваше за дървено пардесю, но това беше само за секунда. След това прехвърли чара си върху теб с кимване и голяма бяла усмивка, която разкри Американски зъбни протези на стойност около двеста хиляди долара, които най-вероятно му трябват за да попречи на хлапетата да пищят и да избягат, преди той да смогне да ги изяде. Ясно беше, че обаждайки се на Полицията, Уейн все едно беше пикал в халбата с бира на Хекмън, но той е твърде голям професионалист, за да остави пристигането ти да го притесни. „Благодарни сме, че успяхте да дойдете, но наистина не беше необходимо…“

„И Бари Майкълс, нашият Шеф Технологии.“ Майкълс е непохватен и омачкан по колежански, с тумбест нос и по момчешки зализано перчемче от черна коса. Преценяваш моментално, че e обратен, като бумеранг, но за разлика от Хакмън, той не е някакъв кръвожаден Марсиански нашественик от планетата Уолстрийт. Майкълс кимва нервно, изглеждайки така все едно тъкмо е изял нещо отвратително. „Това е Беки Уебстър, нашият Шеф Стабилизиране на Пазари.“ Значи двайсет и кусур годишната кокошка е голям играч. „Майк Ръсел, Сам Купър и Дарън Еванс“ – последният е този с ризата, която ти побърка камерата – „са нашите старши кванти.“

„Моля?“, повдигаш вежда.

„Съжалявам. Те са нашите икономически магьосници, те правят пазарното програмиране тук, а то е най-важното в нашия бизнес. Просто така ги наричаме.“

Поемаш дълбоко въздух. „Добре. Разбирам, че г-н Ричардсън е докладвал обир от Вашата компания. Той ми каза, че имате всичко записано на видео и, че има нещо общо с игра. Какво точно е било откраднато?“ Стреляш в тъмното: „Сорскодаът, ли?“

„О, майчице.“, драматизира Ричардсън, като дърта театрална дива. „Само не и това!“ Той си сяда на катапултиращата седалка – сега вече си сигурна, след като се сещаш, че си видяла една такава в авиационния музей в Ийст Форчън – и поема дълбоко въздух. „Така ли си и казал, Уейн, че са откраднали сорсовете.“

„Не, аз…“

„Какво точно каза на полицията?“, отново попита Майкълс натъртвайки на всяка дума. Звучи много разстрен. Така, значи запиши си го под номер две в списъка с хора, които не обичат да им простират гащите пред очите на всички. И си запомни за по-късно, че пушек без огън няма.

„Нищо, просто им казах, че ни ограбиха!“

Това започва да излиза извън контрол. „Какво е било откраднато?“, питаш, вече явно повишавайки тон.

„Всичко от централната банка!“, обажда се Уебстър. Най-накрая, мислиш си, някой дава прости отговори на прости въпроси.

„Централната банка, къде, на главната улица ли?“ Не можеш да си сигурна, защото си офлайн, но не мислиш, че има някакви банки в този край на Дръм Брае.

„Покажи и видеото“, отегчено подмята Хакмън. „Това е единствения начин да го обясниш.“

Гледаш през балдахин от пищна зелена дъждовна гора, която е пуснала филизи в подножието на планинска верига, толкова висока, че върховете и са просто изящна синя мъгла в далечината, закриваща от части по-малката от трите луни, които се преследват из небето. Водопад, висок половин километър, блести и бумти, изхвърляйки вода от ръба на стръмна скала, като разтопено зелено стъкло, което се разпръсква в дъга на повърхността на езерото отдолу. Блестящо оперени птици се реят и спускат към върховете на дърветата, като от време на време се гмурват във водите на реката, изтичаща от езерото. Ефекът е повече от реалистичен. Всъщност е свръхестествено ярък, като от реклама за екзотично пътуване, принизявайки дъждовния Единбургски следобед до нивото на сива пародия на реалността.

Тъкмо да попиташ, какво точно се очаква да видиш тук – банков обир в реклама за лятна ваканция ол-инклузив, ли? – когато камерата се отдръпва назад и поема нагоре, за да установиш, че вече не си на Земята.

В небето плава остров, откъснал се от своя пристан в морето от реалност, като оживяла картина на Роджър Дийн. Призрачно виолетови и зелени светлини проблясват под него, поддържащи го върху поле от магия. Камерата се издига, като хеликоптер и се клатушка през острова. Въпреки, че на повърхността му има дървета, повечето пространство е заето от сгради – кострукции от неравни камъни и стръмни островърхи покриви, някои завършващи с кули, а други подкрепяни от класически колонади. Някъде към средата на летящия остров повърхността се се издигаше, за да образува нисък хълм, който е ограден от укрепленията и кулите на гигантски замък. Крепостната стена проблясва и сияе на слънчевата светлина, сякаш е направена от стъклена повърхност, а в амбразурите се образуват малки дъги.

„Това е Островът на Смелите Сънища. Той се носи над Езерото на Изгубените, в подножието на Адските планини в Авалон Четири. На острова, който се поддържа над земята от древни магици, се намира градът наречен Убежището на Рош. Измежду много други неща, на него се намира и централната банка на Авалон Четири, която ни е управляваме по договор.“

А-а-а, добре, казваш си наум, докато гледната точка се променя и камерата дава в близък план острова, гмуркайки се по калдаръмените му улици и препълнените алеи, обримчващи града. Пълно е с хора и не всичките са човешки същества. Камерата прехвърча покрай главите на гиганти и около паланкини, които са закрепени на гърбовете на опитомени динозаври, водени от хора с гущерови лица, завърта се около магазин от дървена конструкция, който заплашително е наклонен към улицата, прескача пешеходен мост, пресичащ канал, след което се забавя, за да излезе на голям площад застлан с каменни плочи и да нахлуе в храма на Мамон, чиято сграда прави Парламента да изглежда смешен. Значи това е нещото, което малкия си мисли, че ще получи за рожденния си ден? Всичко е много живописно, но върволицата от екзотични танцьорки, които си проправят път между два храма в див кан-кан, ти подсказва, че Дейви ще се размине с този подарък.

„Това е централната банка. Нашата задача е, да ограничаваме спекулациите и ефективно да източваме предмети от куестове и магически артефакти от владението за да предотвратим инфлация. Единия от начините да постигнем това е като предложим на играчите депозит сейфове: Авалон Четири използва неперсистентен режим за собственост над предметите, така че губиш разни неща, когато те убият, а правилата на плячкосване са много строги.“

Не прилича много на твоя местен клон на Клайдсдейл. Демони, магьосници и чудовища, майчице! – чудновата менажерия от нереални, свръхреални същества стоят на малки групички по мраморния под, карайки се помежду си и пазарейки се за някакви неща. Тук-там проблясва светлина и изригват пушеци, когато някой от персонала на банката призовава дяволче или прислужник да отнесе някакъв предмет в сейфовете или да извади нещата на някой играч от банката и да му ги върне.

„Часът е точно след десет и петнайсет…“

Гледната ти точка трепва и се обръща към входа на банката. Дверите са три пъти по-високи от висок човек, издялани от гигантски абаносови талпи хванати в рамка от някакъв сребрист метал: пантите, на които висят са дебели, колкото ръцете на бодибилдър. Но вече не са сребристи – нажежават са до червено, след което светло-розов изблик на топлина ги осветява отвън и вратите започват да се срутват навътре във вълна от задушаващ черен пушек.

Сред пешука се вижда военна формация от чудовищни войници. Впечатляващо огромни и чепати са, с издадени покрити със зелена кожа челюсти, на които има бивни с позлатени върхове. Униформите им са смесица от кафява кожа и ризници от халки, а шиповете на шлемовете им носят набити главите на техните трофеи, клюмащи над върховете на копията им. Също като Крейгмилар, когато затвярат кръчмата в събота вечер, мислиш си, само не толкова грозен.

Много са, всяка редица е от най-малко десет човека, а зад тях занича нещо огромно и влечугесто, древно и зло.

След това картината замръзва.

„Виждате, оркска военна банда. Най-малко четийресет са и са мноого далеч от вкъщи. Нещото зад тях е дракон. Очевидно си го водят за допълнителна огнева мощ. Което е невъзможно, но същото е и с това, което следва.“

Картината се раздвижва отново.
Оркските воини се разпръскват и заемат стреловидна формация. Водачът им излайва остра команда и копията се свеждат заплашително към присъстващите в банката, които се обръщат да видят какво става с нарастващо учудване и гняв. Тук-там се забелязват проблясъци от магиите на заклинател, който се опитва да постави нашенствениците на място. След което…

Вълна от тъмнина се спуска над залата и присъстващите замръзват на място.

„Тук, нещо – не сме сигурни какво – смачква нашите администратори обратно до ниво нула и мята Спиране на Времето на всеки присъстващ в залата. Това е магия от отчайващо високо ниво и нормално поразява само по една цел по едно и също време.“

Светкавици прорязват тъмнината. Орките се разпръскват с бързината на сценични работници, които разместват мебелите и подготвят сцената за следващото действие, докато осветлението е приглушено. Сноват сред светкавици и пушек, свивайки кожени торби и декорирани с орнаменти ковчежета, прибирайки мечове и разменяйки техните кожени брони за бляскави метални доспехи. В рамките на минута опустошават цялата банка, ограбвайки съкровищата, които по необясним начин се материализират от неземните трезори.

Накрая предводителят им излайва друга заповед. Орките се събират под флага му, сформират отново редиците и с маршова стъпка излизат през руините на вратата. След като последния от тях се излиза, тъмнината се разпръсква, като омара в лятна утрин. Някои от по-смелите воини издават викове на ярост и се опитват да си върнат откраднатото, но драконът чака, а мирисът на напалм в Авалон Четири е същия, като на всеки друг телевизионен екран.

„Ограбени сме“, казва Ричардсън. „Схванахте ли вече?“

Време е да разтъркаш очи и да започнеш да задаваш трудните въпроси. Значи някой е намери бъг в играта Ви и Вие се обаждате в Полицията? Този въпрос би бил добър, като за начало. Докато тези путьовци ти губят времето, нормалните хора ги ограбват.

„Казахте, че орките са минали дълъг път. Откъде знаете?“

Сам Купър – средният гийк – се кикоти. „Аз съм измислил трейсруут.“ Млъква, в момента, в който вижда, как Хакмън го преценява за гарнитура с картофи.

„Това, което колегата ми се опитва да обясни е“ – изтънчеността на Беки Уебстър при подчертаване на значимото е от политическо ниво; сигурно повтаря всяка дума на Уенди Алекзандър всяка сутрин преди закуска. – „че орките са контролирани от групичка фермери на злато във една дупка в Бангладеш. Но ги изгубихме, когато минаха границата с Найтуоч.“

„Можехме да ги спипаме, ако онзи задник Найджъл си показваше жалкия гъз в офиса от време на време.“ Ръсел определено е бесен заради липсващия Найджъл, но това можеш да го провериш по-късно.

„Найтуоч е друга игра, така ли?“ Усещаш опасност да получиш схващане в почти постоянно повдигнатата ти вежда.

Уебстър кимва, спестявайки предупредителен поглед за тримата смешници. „Да, управлява се от Електроник Артс. Те използват собствени квантови услуги зад тяхната желязна завеса, така че ние нямаме администраторски права, когато влезем там.“

Тя милостиво прави пауза, а ти си мислиш за предстоящото снемане на доказателства, при което не успяваш да подтиснеш въздишката, която напира. „Та защо се обадихте на нас? Струва ми се, че това си е нещо вътрешно за Вашите игри, или как? И Вие сте тези, които трябва да пречат на разни играчи да…“ – свиваш рамене в търсене на правилната дума – „…се бъзикат с виртуалната реалност. Нали така?“ Губенето на времето на Полицията подлежи на съдебно преследване, но някак нямаш чувството, че шефът ще ти благодари, ако подгониш тази пасмина. Повече проблеми, отколкото ползи.

„Слушайте ме внимателно.“ Когато Хакмън говори, слушаш. Той има същото заплашително чувство за целеустременост, което и Голямата бяла показва, когато се насочва към някой сърф. „Случаят не е толкова прост, колкото ограбването на виртуална банка с виртуални предмети. Архитектурата на Авалон Четири е такава, че за да се случи нещо подобно, означава че от фирмата е изтекъл криптографски ключ преди те да могат да променят собствеността на всички тези предмети.“ Той прочиства гърлото си. „Не трябваше да Ви се обаждат.“ Хвърля смразяващ поглед на Ричардсън. „Това е работа за Шотландската Агенция за Организирана Престъпност, а не за местната полиция. Но като така или иначе, че сте тук, можете да си отбележите, че не само е извършено нарушение по параграф три от Наказателния кодекс, според поправката след независимостта от 2014“ – мамка му, хванаха те – „ами и че, тъкмо преди три седмици в понеделник приключихме емитирането на книжа на AIM и цената на нашите акции тази сутрин беше на двайсет и седем процента от пика след първоначалното пускане на акции. Ако не намерим копелетата, които са направили това, акциите ни ще се сринат, което пък ще разбие на пух и прах вторичното предлагане, което възнамерявахме да направим след щест месеца. Моментът е твърде прекрасен; това не е точно хакерски инцидент, това и инсайдър трейдинг. Някой се опитва да свали акциите ни за своя собствена финансова изгода.“

„Какви са загубите към момента?“, пита Ричардсън, неспособен да контролира акционерския си тик.

„Спад две точка четири, очевидно новината още не е изтекла.“ Майкълс звучи така, все едно чете нечий некролог. „Но щом това стане, ако загубим, да кажем, трийсет процента – това са двайсет и шест милиона евро.“

Хакмън отново пуска хищническата си усмивка: „Трийсет процента? Ще сме щастливи да се отървем с деветдесет.“ Поглежда към теб и виждаш, че усмивката му някак не достига очите му. „Сега, бихте ли могли да вземете отнякъде телефон, така че да можете…не знам…да се обадите на истинските детективи.“

Не искаш този мухльо да види, че те е притиснал, но 26 милиона евро поставят нещата в съвсем друга светлина. Нормално обикновен обир не достига такива висоти, но нещо от този мащаб има потенциала да стане политическо. Затова го поставяш обратно на мястото му с поглед, докато декламираш с най-добрия си Морнингсайдски гаден съдебен акцент: „Аз СЪМ сержант детектив, г-н Хакмън. И се опасявам, че поради ограниченията в персонала, които имаме в момента, не можем да захвърлим всичко и да започнем широкомащабно разследване. Трябва да подам доклад за нарушение до моя инспектор, а той трябва да го представи на неговия пряк началник. Тогава, решението е негово дали да се или да не се обади на Шотландската Агенция за Организирана Престъпност, която ще постави случая с приоритет някъде между преследването на международни контрабандисти на плутоний и спасяването на котенца от первазите на прозорците.“ Усмихваш се много приятелски и му показваш зъбите си. „Така че започвам да интервюирам всеки в тази стая по отделно, след което ще приготвя моя доклад и когато е готов, ще го изпратя нагоре по веригата.“ (След като приключиш с твоето електронно изслушване.)

„Така. Кой ще е първи?“

Facebook Twitter Email Plusone

4 comments

Post a comment

You may use the following HTML:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>