Tagged: България

На източния фронт нищо ново

Не съм от най-постоянните, когато става връпрос за преглеждане на блогове, но от време навреме се зачитам в някои неща. Преди няколко дни попаднах на този пост и реших да коментирам, защото тонът на написаното доста се различаваше от този на обичайните писания, които започват да се ветреят из пространството, когато Русия влезе по-стабилно в новините. Макар че, не съм съгласен с тезата на авторката, нейният подход не страда от обичайната повърхностност, която поразява всички мнения, засягащи темата. Тъй като коментарът ми в блога все още чака одобрение, реших да го пусна и тук, докато новините все още са пресни.

***

Интересна тема си подхванала. Ще си позволя да драсна един коментар.

Пишеш за „западния“ фрейминг, който тънко обрабортва хората и докато го правиш попадаш в една обработка на мозъка – тази, която насажда на хората убеждението, че има някакво велико противопоставяне на Изтока срещу Запада. Две велики концепции, които се сблъскват периодически и си мерят пишките. Човешкият мозък е мързелив и гледа много-много да не работи с конкретни случаи, ами за да му е по-лесно вкарва всичко в категории – негри, бледолики, жени, мъже и т.н. Затова едно такова противопоставяне му идва с лекота отръки.

Мога да разбера недоволството ти от „западните“ методи на управление – наливане на пари и интелектуална мощ в контролиране на тълпите и спечелването им за разни съмнителни каузи. Подличко е, няма нищо наяве и човек трябва всеки ден да чете и да мисли яко, за да избягва всички поставени му капани. Между другото, това е още един начин да държиш хората и интелекта им в добра форма, без да се налага да ги прочистваш периодично. Само че, не мога да се съглася с това, че това е западна практика.

Традицията да спечелваш масите на своя страна е твърде древна и примери за такива стратегии могат да се намерят във всички цивилизации, които без изключение са с източен произход. Лафове от рода на „Хляб и зрелища“ не са измислени току-тъй и не са измислени в Англия, Франция, Германия или още по-малко отвъд Голямата вода. Причината за използването на такива стратегии е, че просто е изключително икономически изгодна. Много по-евтино е с три-четири хитроумни лафа да убедиш няколко хиляди човека, че е по-добре да изберат теб за сенатор, защото ти си умен и красив, отколкото да хванеш и да ги изколиш до крак и след това да се чудиш как да си закърпиш положението откъм ноухау и работна сила. Засега има два примера в човешката история на хора, които са били достатъчно глупави да си помислят, че ще си решат генерално проблемите, ако избият избирателно големи маси хора – Хитлер и Сталин. И докато германците са си платили порядъчно добре за грешката да си изберат демократично един австриец, който да ги вкара във война и който впрочем преди да направи всички поразии е вдигнал смазаната от репарациите и гладуваща Германия на крака, руснаците продължават да си слагат на престола хора с болни амбиции и мегаломански идеи, които не ги е еня за хората. Това, което е още по-жалкото, самите руснаци не ги е еня за тях самите и в момента, в който някой мегаломан, като Путин им подхвърли идеята за отколешните права на всемогъщата и необятна Русия, те моменталически му застават зад гърба. Още ми е пресен споменът, как колегата ми руснак преди 2 седмици с надежда в гласа на няколко пъти ме попита – бе вас американците не ви ли бомбиха навремето. На човека отчаяно му трябваха аргументи да убеди себе си, че техния шеф не просто прибира територии, но се бори за кауза.

Крайната цел на всяко шефче на по-големичка страна на тази планета винаги е била да упражнява влияние над колкото се може по-голяма територия, да му вдигат паметници, да пишат песни за него и т.н. Дали идваш от запад или от изток, няма значение. Има значение, обаче, как ще постигнеш тази цел. Ако в преследване на целта си периодически избиваш тези жители на собственета ти страна, които си позволяват да ти се противопоставят, унищожаваш скъпоценни ресурси, които би могъл да използваш. По този начин всеки път с шут връщаш страната си назад. За мен не е случайно това, че в последните години руснаците имат постижения само в спорта и в мистиката и окултните псевдонауки. Едната дейност е силно спонсорирана от държавата, а другата е своебразно бягство от реалността – един вид, този живот не става за нищо, дай по-добре да се погрижим за следващия. Шаманизмът не е измислен в Русия, нито е присъщ за нея.

Русия наистина има данни да е едно чудесно (широко) място, в което да се завъждат всякакви екосистеми, лошото е, че никой от могъщите ѝ шефчета не позволява това да се случи. Вместо да се погрижи за нещата в държавата си, руснаците препочитат да хабят енергия в спорове за едно нищо и никакво полуостровче и една Украйна, която не знае какво иска. Благодарение на това сега, Украйна много бързо си воъбрази какво иска и ще си го преследва с цената на всичко.

Колкото до България, за нас има начин да гребем с пълни шепи от всички светове, с които сме влизали в контакт. Не е хич благоразумно идеите да се отхвърлят преди да са обмислени, само защото някой им е лепнал етикет „изток“ или „запад“.

Общото между Game of Thrones и България

По случай тазседмичния епизод на GoT и повече във връзка с този пост на @bozhobg искам да споделя едни мисли, които ме споходиха, докато гледах едно клипче в Тубето с участието на младия артист, който играе крал Джофри. Тук трябва да направя едно малко отклонение и да похваля този младеж за ролята, която прави във филма. Да направиш герой, който да спечелва симпатиите на зрителите не е толкова трудно, но да успееш да представиш лошия си герой толкова убедително, колкото прави Джак Глийсън във филма, е доста рядко срещано. Дори и да не си навътре в сериала и в историята, една единствена сцена на крал Джофри ще ти докара приличното желание да му извиеш врата бавно и много мъчително.

Но да се върна към клипчето, което е озаглавено I Hate Celebrity Culture | Jack Gleeson | Oxford Union. Ако не искате, може да не го гледате цялото. Съдържанието не е толкова важно, макар че темата за знаменитостите и културата около тях е доста интересна. На мен по-интересни и показателни ми бяха обстоятелствата около тази лекция и клипчето. Ще ви разкажа накратко за какво иде реч.

Събитието е организирано от т.нар. Oxford Union. Не бях чувал за тази организация, така че от Уикипедия научих, че това е „дебатиращо общество“. Такива, оказва се, има повече от едно. Целта на тези групички хора е да се събират и да си дискутират разни противоречиви теми от живота. Наречете го социален живот или просто чесане на езици, но хората явно си държат на тези неща и си се събират да си бистрят разни теми. Както можете да си представите, това на Оксфорд е най-престижното ;). Може би, затова през цялото време на Джак Глийсън му се потят ръцете и му трепери гласа. Все пак този доста известен млад актьор успява да прочете докрай лекцията си по въпроса за знаменитостите в съвременното общество, която е написана сравнително академично и е изпълнена с цитати на известни умове. Свободни сте да наречете това събитие снобарско събиране, PR акция от страна на агентите на Джак Глийсън или каквото още искате, обещавам, че няма да оспорвам тези неща по никакъв начин. Вместо това продължавам с интересните неща около Oxford Union. Ако обърнете внимание на описанието в Уикипедия, ще забележите, че в момента президент на обществото е млада дама на име Полина Иванова. Първоначално реших, че момичето е българка и затова реших да потърся какво има за нея. Присъствието ѝ по всички социални мрежи е стабилно, а в блогът ѝ има пост посветен на участието на Едуард Сноудън в Оксфорд Юниън. Не можах да намеря точно къде е родена, но останах с впечатление, че родината ѝ е някъде в бившия Съветски съюз. Един вид, най-малкото родителите ѝ са живяли в силен тоталитарен режим.

Какво общо има между всички тези неща? В своя пост Божо (извинявам се предварително, ако го обиждам с това, че го споменавам с малко име) започва с тезата, че в България нещата не вървят, защото българинът е лош към обществото, в което живее. По-нататък, той обяснява, че никой няма желание да спазва правилата и това е най-общо причината, поради която животът у нас не е добър. Според мен категорично проблемът не е в това и мисля, че примерът ми с лекцията на Джак Глийсън пред дебатиращото общество Оксфорд Юниън доказва това. Нека обясня.

Всички знаем, че държави като Великобритания векове наред са водили, меко казано, силно експанзивна политика спрямо други държави и територии. Образно казано, взимали са от тях това, което са искали. Вълна и полезни изкопаеми от Австралия на смешно ниска цена (в замяна на това са пращали затворници там), диаманти от Африка с цената на множество престъпления, в продължение на няколко века са източвали ресурси от Индия, изстисквали са петрол от персийските и арабските държави, обирали са културните ценности на древни цивилизации (тук винаги обичам да споменавам, че държавните музеи във Великобритания са безплатни) и т.н. През това време правилата в тяхната държава са се променяли многократно. Имали са крал, който е бил абсолютен монарх, имали са и периоди, в които дори при наличието на еднолична власт на краля, Парламентът е взимал всички решения, в момента са конституционна монархия. Имали са много бедност, водили са войни, в които народите под властта и влиянието на Британската корона са страдали и със сигурност ще продължават да страдат. Накратко имало е и ще продължава да има множество несправедливости, корупция, престъпност и още всевъзможни други престъпления. В същото време обаче, в това общество, на което не е чужда нито една болест, нападаща големите групи хора, живеещи в някаква социална организация (или пък хаос), са се развили структури, като Оксфорд Юниън, като Кралското общество (Академията на науките на Обединеното кралсто) и много други, които могат да събудят само възхищение, не заради съдържанието, което произвеждат, а защото са възниклани с много усилия и въпреки правителства, политика, престъпления, корупция (може пък и благодарение на корупцията), социална несправедливост, глад, жестоки монарси и какво ли още не, само защото на някакви хора са видяли някакъв смисъл в съществуването на такива институции и са отделили от времето си, за да ги направят.

Тук със сигурност ще кажете, че България е малка, бедна и никому неизвестна държава от бившия Източен блок, разграбена и ощетена от Великите сили и не може да си позволи лукса да оганизира снобарски събирания, на които недоказали се млади актьорчета да сричат никому ненужни лекцийки. Аз ще ви кажа да погледнете характеристиките и икономическите показатели на Ирландия, която от векове съществува под сянката на Британската империя и не веднъж е патила от тази си близост. За справка, прочетете за Гладът в Ирландия през 19-ти век, както и за този през 18-ти и вярвам, ще се убедите, че, ако не геноцид, то това е изпитание близко до 5-те века труско робство, които са ни универсалното оправдание за всички проблеми. После погледнете икономическите ѝ показатели и броят носители на Нобелова награда, които са отраснали на това островче със калпав климат и живописна природа, на което едва ли виреят и една трета от растителните видове, които процъфтяват у нас.

Всички тези неща за мен показват, че основният проблем в България не е неспазването на правилата, престъпността или материалния недоимък, ами факът, че хората (от най-бедния до най-богатия) в голямата си част нямат никакви желания и стремежи. Цари пълна безидейност и липса на всякаква инициатива. Дори престъпниците у нас не проявяват никакви амбиции, ами перат пари по чисто кокошкарски маниер. Ако имаха, по морето нямаше да е пълно със скапани хотели, които падат на втората година, след като са си изпълнили главното предназначение – преточването на едни пари от кражба и прибирането им на сигурно място. В България за богат и известен се смята човекът, който е собственик на десет жълти вестника, а не човекът, който е използвал робски труд за да събере пари и да построи небостъргач в центъра на столицата, който да припомня на идните поколения за неговото величие. Децата на заможните българи у нас не организират снобски клубчета, на които да канят известни личности, ами се напиват редом с другарчетата си по сан. Единствената разлика между тях и по-бедните им събратя е, че харчат повече пари за същите забавления. Затова, насърчаването на всякаква проява на съзидателна дейност и инициативност е по-важна от каквито и да е правила, защото когато човек наистина има желание да създаде или направи нещо, той ще намери начин да промени правилата така, че постигането на крайната му цел да е по-лесна.

ПП. Ако искате да участвате в нещо като дебатиращо общество, хвърлете едно око на туитър акаунта на Софийски университет. Там често пъти излизат доста интересни теми. Сигурно и по другите учебни заведения се организират такива мероприятия, просто не съм запознат с тях.

Някои съображения относно политическата обстановка

Откакто започна народното недоволство през лятото, се глася да взема отношение по политическата ситуация и все се възпирам, защото не исках да ругая напосоки и да коментирам отделни безумия. Докато всички посрещаха всяка проява на малоумие от страна на политическата класа с порой от думи, аз си траех. Следях новините и обсъждах нещата с приятели и роднини. Всички сме възмутени. Това не е най-лошото, обаче. По-лошото е, че колкото сме възмутени, толкова сме и объркани.

Ситуацията е тъпа и всеки от нас знае, или по-скоро усеща, че няма излизане. Само надеждата ни пречи да приемем това. Затова и ентусиазмът затихна. Обясняват го със зимата, с това, че хората не могат да отделят часове всеки ден, за да ходят по протести и т.н. В действителност, причината е в това, че недоволстващите не виждат никакъв смисъл от този тип изявяване на недоволство. Не е възможно, чрез мерене на градовете надлъж и нашир и затваряне на няколко булеварда всеки ден, да накараш група хора (може и нагла сган), които със зъби и нокти са се докопали до власт, за да подобрят икономическото си състояние и да се издигнат над простолюдието, да я сдаде без бой. Нещо повече, с бой също не става. Защото, това движение, те вече са го оттренирали няколко пъти. И като казвам „те“, имам предвид всички, без оглед на партийната им принадлежност. Две са стратегиите, които политическата сбирщина използва, когато чашата е на път да прелее.

Първата стратегия се състои в това да се изпратят няколко групички от не особено интелигентни индивиди, които да предизвикат хората така, че да се пролее малко кръв. В следствие на това всички членове на политическата класа и пригласящите им журналисти, започват да повтарят приказки от рода на „Ние сме европейска държава!“, „Ние сме цивилизовани хора!“, „България не е Близкия изток!“, „Който замеря Парламента с домати, посяга на държавността!“ и още ред такива глупости, имащи за цел да вменят вина у недоволстващите хора и да ги укротят. Когато започнат да говорят такива небивалици, се сещам за неотдавнашната новина от Франция, за земеделския производител, който е вбесен от политикита на държавата спрямо него и за да демонстрира това, надлежно изсипва цял един самосвал с оборска тор тъкмо пред сградата на Парламента в Париж. При нас, понеже сме цивилизована държава, сградата на Народното събрание е оградена в радиус от не-знам-колко-си метра, като по този начин се пази държавността. Интересно, защо никой журналист не го повдигна този въпрос пред някой депутат?! Нали Франция е символ на демокрацията?! Може би примерите с други държави са приемливи само тогава, когато трябва да ни обяснят колко изостанала е държавата и как нищо не може да се направи.

Втората стратегия е прехвърляне (волю или неволю) на властта в ръцете на „противниковия отбор“. Партийците, които в момента не са на власт, сиреч не се ползват от облагите, които предлага управлението на една не толкова бедна държава, като нашата (тук трябва да се отбележи, че България не е нито малка, нито бедна, колкото и да се опитват да ни убедят в противното), внезапно решават, че те, видите ли, имат блестящо решение на проблемите на хората, но никой не ги бил изчакал достатъчно предния път да си доразвият идеите ето сега те, тъкмо в този момент, могат перфектно да задоволят нуждите на хората. Понасят се на крилете на народното недоволство и управлението се прехвърля от една партия на друга, всички въздъхваме с облекчение и започваме отново да се надяваме, че нещата ще потръгнат.

Сега, тук ще възразите, че този вид изказвания са ви добре познати и че позицията „Всички са маскари!“ не е конструктивна и не води доникъде. Само че аз ще кажа, че това, че един, двама или дори десет човека от една парламентарна глупа са годни да управляват, това съвсем не означава, че всички от тях стават за нещо. А, както знаем, решенията в Народното събрание не се взимат еднолично. Нека да обясня съвсем просто пак, за да стане ясно. Дори и някоя персона да ви е симпатична и ви се струва честна, това не означава, че сганта, която се промъква покрай нея в Парламента, става за нещо. Когато се опре до взимане на решения по разни комисии и министерства, решенията не се взимат от този един що-годе читав човек, ами се взимат от останалите агенти с най-разностранни и причудливи интереси, които, за да са там, са поели обещание пред всички, само не и пред избирателите си. Не е нужно да търсите много, за да откриете такива „агенти“. Само си спомнете за ‘убавеца Румен Йончев, който е „земеделец“ по партия, по принадлежност към парламентарна група е „социалист“, а пък по принадлежност в Европейския парламент е „консерватор“. Другарят Христо Бисеров, който обиколи тъкмо три парламентарни групи, още го търсят, впрочем. Примери, с лопата да ги ринеш! Когато вземете тези случаи, съберете ги с още няколко десетки такива, които са се повтаряли през годините и за които сте чували, моментално ще се зачудите, каква ли е бройкта на тези, за които изобщо не сте чували и ще ви заболи главата. Както уместно допълни майка ми, ако към тези хора добавите и хората, които работят в разните министерства и съдилища на постове, които са достатъчно високи, за да разпределят пари и да взизамат подкупи, ще стигнете до една прилична бройка хора, чиято едничка цел в живота е била да се докопа да пост, за да гърби останалите си събратя. Така, че, айде да не са всички маскари, но повечето са със сигурност. А ние продължаваме да се питаме, защо смислените политики все се препъват.

Така, на тълпи прииждат хора, които искат да заемат позиция в управлението на държавата. Средностатистическият българин е неграмотен и невъзпитан. Свободното му време е запълнено с гледане на тъпи предавания по телевизията и четенето на безумни вестници. Журналистите рисуват мрачни картини на бъдещето, в същото време използват всеки политически скандал, за да печелят доволно. Политиците ни убеждават, че не трябва да ги бием и да замерваме работното им място с домати, защото така ги обиждаме. Ситуацията е патова. На съда всичко е ясно, да влезе убития. От последния се очаква да предприеме нещо, защото никой друг просто няма интерес да се погрижи за него. Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се, както се казва.

Не без помощта на неща, които чета и на хора, с които говоря в последно време ми хрумнаха някои неща, които възнамерявам да споделя с вас и които биха могли да поразчупят статуквото.

Накратко, подходът ни към политическата класа трябва да се промени. Промяната в това отношение вече започна това лято и намирам това за добро. Ако досега хората изпитваха необходимост от политическо пристрастия, вече все повече хора стигат до убеждението, че правилниото отношение е „ние срещу тях“, сиреч ние, хората сме от едната страна, а тези, които се напинят да са политици – от другата страна, без значение тяхната политическа принадлежност. Естествено, не е възможно всички да заемат такава скептична позиция. В едно общество винаги ще има твърди привърженици и такива, които гледат подозрително на всеки политик. В това няма нищо лошо. Колкото повече са необвързаните хора обаче, толкова по-решаващ ще е техният глас и толкова по-голям ще е натискът върху управляващите. Само чрез увеличаване на групата на критично мислещите и знаещите какво искат, нещата могат да се придвижат напред. Твърде дълго се опитваха да ни забаламосват с това, че човек трябва да има „политически идеали“. Пълни глупости! Единственият смислен идеал трябва да е да живееш добре, според твоите собствени разбирния, без да пречиш на останалите. Крайно време е да спрем да гласуваме за някой, само защото крещи по митинги, че бил „социалист“ (комунист) или защото се бие в гърдите, че мрази комунистите. Това не са футболни отбори, за да им симпатизираме, защото цветът на екипите им ни харесва. Лично мен не ме интересува коя партия ще изпълни това, което искам, стига да го изпълни.

Всяко предложение, което идва от политик трябва да се приема с подозрение. През тази седмица имаме и пресен пример за онагледяване – референдума за избирателната система.

Референдумите са много опасна форма на пряко управление. За справка виж поста на Цонко. Предпоставката за това един референдум да бъде успешeн, тоест да доведе до смислени резултати, е населението да е достигнало високо ниво на образованост и информираност. Това по принцип е утопия, а за България иозбощо няма смисъл да се говори.

Задължителното гласуване е абсолютно недемократично и не ме интересува, че в Белгия го има. Освен това с въвеждането му няма да се промени нищо, защото за сметка на ДПС, в Парламента ще влязат цяла кохорта малки партии, които са дъщерни на големите, като НФСБ, РЗС, Атака, ГОРД и др. сдружения с очевидно съмнителни и неясни цели. С Magareshko не веднъж сме говорили по темата за задължителното гласуване. Подробното описаната ѝ позиция можете да прочетете тук.

На пръв поглед, мажоритарния вот изглежда като добро решение, но за нас то не е приемливо, защото така се дава възможност на всеки местен феодал да влезе в Народното събрание и то с минимален за него брой гласове. Тези местни големци в повечето случаи принадлежат към някоя от големите партии, така че резлутатът ще е дори по-лош, защото така нито една малка партия (настояща или бъдеща) няма да може да вкараа нито един свой представител от въпросния избирателен район. За още един пример, вижте тук. Тези и ред други причини правят мажоритарната система неподходяща за нас. Всичко това е много добре обяснено от Sanctor Legum тук или още тук.

Обобщено дотук – вероятността да променим системата със стандартните средства е минимална. Така че, кво прайм?! Според мен трябва да сменим посоката и да импровизираме. Нека обясня.

Подобно на много други хора и аз първоначално бях на мнение, че основният проблем на България е в калпавата ни политическа каста. По някое време, обаче, установих, че съм грешал сериозно. Тази т.нар. политическа класа не е някаква изолирана група от хора, която не допуска прием на нови хора. Тя не е от типа на средновековната аристокрация. Всеки, който изяви желание да изпълнява определени задачи, дадени му от членовете на групата, получава членство. Да вземем например настоящото издание на Парламента. Запитвали ли сте се, колко от тези хора вие в действителност познавате от предните издания? Със сигурност ще ви хрумнат пет, десет, двайсет, а дори може би и петдесет имена, които познавате и от предишните издания на Парламента. Кои са другите 190 човека, обаче? Това са хора, които съвсем доскоро са били средностатистически граждани, вършели са средностатистическа работа, имали са средностатистически проблеми и т.н. В някакъв момент от живота си те са решили, че могат да задоволят своите нужди, като се сдобият с малко власт. Това са хора, за които пътят им към просперитет преминава през властта. Един апартамент, малко земя, държавна служба за роднини, всякакъв род подобни недоимъци се решават с една държавна работа. ВСЕКИ средностатистически българин мечтае за такава работа и нещо повече – когато му се отвори възможност, той се възползва от нея. Изисквнията за влизане в групата на политическата класа са минимални. Дори не става въпрос за това да убиваш някого или да караш някого да страда. Достатъчно е само да изпълняваш дребни услуги, като например да гласуваш, както ти нареди партийното ръководство. Ето защо не се учудвайте, че в Народното събрание е пълно с неграмотни хора. Те не са там, защото са способни, ами защото са изпълнителни. В държавното управление, послушанието се заплаща много по-добре от това да си образован, грамотен и със собствено мнение. Последните неща дори са изключително голяма пречка и не са малко хората, които са загубили позицията си на държавни служители, само защото са отказали да изпълнят някакво безумие. Така че, дръжвата, това сме ние. Спънките не ги прави някой партиен лидер, прави ги съвкупността от бездействащи хора. Средностатистическите хора с малко повече амбиции търсят властта като най-елементарно решение за подобряване на материалното си положение. Там обаче ги пращаме ние и то доброволно и без да изискваме нищо предварително в замяна, и точно тук е ключовият момент – трябва да изискваме, преди да дадем.

Протестите по градове и села никога няма да постигнат успех, защото хората в управлението са убедени, че са заслужили да са там и нищо не е в състояние да ги разубеди. Те приемат държавната работа, като възнаграждение за техните способности, а не като отговорност. Така че, протестирането е нещо като „след дъжд качулка“. Делегираш властта в ръцете на група хора, като в замяна на това получаваш обещания, разноските, за които, поемаш ти. В последствие се възмущаваш, че тези обещания не са изпълнени. Като ти поискат нещо писмено, с което да докажеш, че ангажимента е поет, ти повдигаш рамене. Ето защо, аз смятам, че протестът трябва да започне предварително. Недоволстващите трябва да представят изискванията си още преди да преотстъпят властта. Ще онагледя идеята си с един хипотетичен пример.

Общината Х има проблем със сметището, което се намира на територията на общината. На всеки четири години, хората, живеещи там, делегират властта в ръцете на човек, който преди избора поема обещание пред тях да намери решение. Поради редица пречки, той не успява да изпълни обещанието си, но отчита успех на 90%, защото по негово мнение е изпълнил множество други неща, които макар и незначителни за хората, все пак е сметнал за нужно да свърши. Да речем, построил е обществена баня, която обаче не може да работи, защото общината има хроничен проблем с водоснабдяването в летните месеци. Тази процедура се повтаря под една или друг форма в продължение на пет мандата, сиреч в продължение на двайсет години. В един прекрасен момент по някакво чудо на хората им писва и заявяват, че няма да гласуват за никого, докато проблемът със сметището не бъде разрешен. За първи път хората са единни в своите искания и нито една партия не може да получи управлението на общината, което за тях в този момент е важно, защото на територията ѝ има ценни терени, които биха могли да бъдат отдадени на концесия, а парите да заминат в неизвестна посока. Патова ситуация, която би могла да бъде разрешена, ако някоя от партиите се заеме с разрешаването на проблема, за да получи властта от хората.

Макар и хипотетичен и леко идеалистичен, този сценарий не ми изглежда съвсем нереален. Най-малкото проблемите в него са абсолютно реални. Предпоставката за успех според мен е, хората да стигнат до съгласие относно най-големия проблем, който ги мъчи и да могат да се обединят около формата на протест. Тоест, те трябва да са готови да поемат инициативата в свои ръце и да могат да формулират конкретни искания, както и да ги отстояват. Точно тук беше най-слабият момент в протестите от миналото лято – те нямаха конкретно искане. Изискването за оставка на едно калпаво правителство е самоцелно и получаването ѝ нямаше да доведе до никакви подобрения, защото принципът на получаване на властта остава непроменен. Така че, изборите идват, може би недоволстващите групи ще успеят да се обединят около няколко конкретни проблема, които партиите да разрешат, за да спечелят доверието на хората за следващото Народно събрание.

Част от промяната в подхода трябва да е и начина, по който гледаме на политическия живот и четем новините. Безкрайното разискване на малоумните им скандали не води доникъде. Обръщайки внимание на глупостите им, само ги издигаме в собствените им очи и ги караме да се чувстват звезди. Не е нормално цяла една държава да се занимава с действията на един човек със съмнително психическо здраве и изцяло меркантилни цели. Не малка вина затова имат журналистите, които покриват важните неща, за да ни поднесат най-зрелищното, превръщайки така всякакви позьори в знаменитости. Вместо да направят политиците за смях пред всички, те ги превръщат в герои. Както правилно казва @vpdhimself – не четете новините, ами ги правете!

За 4алгата

Тежка тема. Болна. Както е казал поета – „Стари рани, ти отвори! Нашата любов отрови.“ Но като полеем всичко обилно с шампанско и сълзи, ще ни мине. В крайна сметка, всеки има право да търси собствени решения на проблемите си. Демокрацията така била постановила. Постановила, ама забравила да уточни кои са позволените средства. Затова сега има наранени чувства – на културтрегери, на неразбраната младеж, на родителското тяло, бгмама (ще ви споделя под секрет, че на бгтатко.бг има по-забавни неща от бгмама.бг), фейсбук, туитър… Очевидно е, струва ми се, че се получава някакво разминаване между представите за действителността и самата действителност. Колко фрустриращо може да е това, можете образно да си представите, ако си припомните, как сте се опитвали да копирате любима картинка на джам в междучасието. Трябват здрави нерви и яка концентрация. Концентрацията, казват, се постигала най-добре, когато се откъснеш за малко от заобикалящия те шумен свят. Съгласявам се и възнамерявам да приложа това, доколкото е по силите ми (обикновено се разсейвам много лесно. знаете как е – с компютри и интернет работим), за да се опитам да ви убедя, че чалгата е легитимна култура, като всяка друга и че и тази крушка, като всяка друга, си има опашка. Ще гледам да бъда кратък.

Continue reading