Tagged: глем

Where are we now?

Зарадвах се много, че Дейвид Боуи е извадил нова песен от задния си джоб и още повече, че се очаква нов албум. Сутринта чух песента набързо, а сега преслушах песента по-внимателно и се размислих.

От една страна песента не е впечатляваща, като за Дейвид Боуи и нещата, които е правил досега. Но явно на него му е особено мила, щом започват представянето с нея. Почти съм убеден в това, защото звучи много емоционално. На гласа му (поне в тази песен) липсва малко от дълбочината, на която сме свикнали. Музиката не е блестяща, макар че от време на време се чува по някое изненадващо и характерно съзвучие. Текстът също не е нищо особено (поне за страничния наблюдател). В много редки случаи забелязвам текстовете, защото не разбирам грам от поезия. Ако ги забелязвам, то е, защото нищо друго не ми е направило впечатление и почвам да търся изобщо нещо, за което да се хвана. Клипът ми хареса, беше идеен.

След първоначалното неловко умълчаване си зададох въпроса – колко от „рокаджиите“ на неговата възраст правят нещо ново. Да вземем за пример Ролинг Стоунс. Всички им се дивят и възхищават. Колко добре си пеели песните от едно време. Ключовото тук е „от едно време“. От едно време – разбирай нищо ново. А годините им на сцената се трупат и докато пее и свири поне един от тях ще им празнуваме годишнини, като на Маргарита Хранова. Никога не съм се прехласвал по Ролинг Стоунс, затова повече за тях няма да кажа нищо. Ще кажа, обаче, че Ангъс Йънг е велик и ненадминат. Ще отбележа, че Гилън все още ме радва и че Пейс има такъв аванс, че едва ли някой скоро ще го настигне. Но никой от тези музиканти не прави нищо ново. Повтарят старите шедьоври, правят жестоки концерти… и не изненадват с нищо, освен с това, че все още могат да пеят и свирят. Стоят на топло, сухо и уютно. Не е малко, но явно Дейвид Боуи иска повече от това- и старо, и ново.