Tagged: злободневни

На източния фронт нищо ново

Не съм от най-постоянните, когато става връпрос за преглеждане на блогове, но от време навреме се зачитам в някои неща. Преди няколко дни попаднах на този пост и реших да коментирам, защото тонът на написаното доста се различаваше от този на обичайните писания, които започват да се ветреят из пространството, когато Русия влезе по-стабилно в новините. Макар че, не съм съгласен с тезата на авторката, нейният подход не страда от обичайната повърхностност, която поразява всички мнения, засягащи темата. Тъй като коментарът ми в блога все още чака одобрение, реших да го пусна и тук, докато новините все още са пресни.

***

Интересна тема си подхванала. Ще си позволя да драсна един коментар.

Пишеш за „западния“ фрейминг, който тънко обрабортва хората и докато го правиш попадаш в една обработка на мозъка – тази, която насажда на хората убеждението, че има някакво велико противопоставяне на Изтока срещу Запада. Две велики концепции, които се сблъскват периодически и си мерят пишките. Човешкият мозък е мързелив и гледа много-много да не работи с конкретни случаи, ами за да му е по-лесно вкарва всичко в категории – негри, бледолики, жени, мъже и т.н. Затова едно такова противопоставяне му идва с лекота отръки.

Мога да разбера недоволството ти от „западните“ методи на управление – наливане на пари и интелектуална мощ в контролиране на тълпите и спечелването им за разни съмнителни каузи. Подличко е, няма нищо наяве и човек трябва всеки ден да чете и да мисли яко, за да избягва всички поставени му капани. Между другото, това е още един начин да държиш хората и интелекта им в добра форма, без да се налага да ги прочистваш периодично. Само че, не мога да се съглася с това, че това е западна практика.

Традицията да спечелваш масите на своя страна е твърде древна и примери за такива стратегии могат да се намерят във всички цивилизации, които без изключение са с източен произход. Лафове от рода на „Хляб и зрелища“ не са измислени току-тъй и не са измислени в Англия, Франция, Германия или още по-малко отвъд Голямата вода. Причината за използването на такива стратегии е, че просто е изключително икономически изгодна. Много по-евтино е с три-четири хитроумни лафа да убедиш няколко хиляди човека, че е по-добре да изберат теб за сенатор, защото ти си умен и красив, отколкото да хванеш и да ги изколиш до крак и след това да се чудиш как да си закърпиш положението откъм ноухау и работна сила. Засега има два примера в човешката история на хора, които са били достатъчно глупави да си помислят, че ще си решат генерално проблемите, ако избият избирателно големи маси хора – Хитлер и Сталин. И докато германците са си платили порядъчно добре за грешката да си изберат демократично един австриец, който да ги вкара във война и който впрочем преди да направи всички поразии е вдигнал смазаната от репарациите и гладуваща Германия на крака, руснаците продължават да си слагат на престола хора с болни амбиции и мегаломански идеи, които не ги е еня за хората. Това, което е още по-жалкото, самите руснаци не ги е еня за тях самите и в момента, в който някой мегаломан, като Путин им подхвърли идеята за отколешните права на всемогъщата и необятна Русия, те моменталически му застават зад гърба. Още ми е пресен споменът, как колегата ми руснак преди 2 седмици с надежда в гласа на няколко пъти ме попита – бе вас американците не ви ли бомбиха навремето. На човека отчаяно му трябваха аргументи да убеди себе си, че техния шеф не просто прибира територии, но се бори за кауза.

Крайната цел на всяко шефче на по-големичка страна на тази планета винаги е била да упражнява влияние над колкото се може по-голяма територия, да му вдигат паметници, да пишат песни за него и т.н. Дали идваш от запад или от изток, няма значение. Има значение, обаче, как ще постигнеш тази цел. Ако в преследване на целта си периодически избиваш тези жители на собственета ти страна, които си позволяват да ти се противопоставят, унищожаваш скъпоценни ресурси, които би могъл да използваш. По този начин всеки път с шут връщаш страната си назад. За мен не е случайно това, че в последните години руснаците имат постижения само в спорта и в мистиката и окултните псевдонауки. Едната дейност е силно спонсорирана от държавата, а другата е своебразно бягство от реалността – един вид, този живот не става за нищо, дай по-добре да се погрижим за следващия. Шаманизмът не е измислен в Русия, нито е присъщ за нея.

Русия наистина има данни да е едно чудесно (широко) място, в което да се завъждат всякакви екосистеми, лошото е, че никой от могъщите ѝ шефчета не позволява това да се случи. Вместо да се погрижи за нещата в държавата си, руснаците препочитат да хабят енергия в спорове за едно нищо и никакво полуостровче и една Украйна, която не знае какво иска. Благодарение на това сега, Украйна много бързо си воъбрази какво иска и ще си го преследва с цената на всичко.

Колкото до България, за нас има начин да гребем с пълни шепи от всички светове, с които сме влизали в контакт. Не е хич благоразумно идеите да се отхвърлят преди да са обмислени, само защото някой им е лепнал етикет „изток“ или „запад“.

Общото между Game of Thrones и България

По случай тазседмичния епизод на GoT и повече във връзка с този пост на @bozhobg искам да споделя едни мисли, които ме споходиха, докато гледах едно клипче в Тубето с участието на младия артист, който играе крал Джофри. Тук трябва да направя едно малко отклонение и да похваля този младеж за ролята, която прави във филма. Да направиш герой, който да спечелва симпатиите на зрителите не е толкова трудно, но да успееш да представиш лошия си герой толкова убедително, колкото прави Джак Глийсън във филма, е доста рядко срещано. Дори и да не си навътре в сериала и в историята, една единствена сцена на крал Джофри ще ти докара приличното желание да му извиеш врата бавно и много мъчително.

Но да се върна към клипчето, което е озаглавено I Hate Celebrity Culture | Jack Gleeson | Oxford Union. Ако не искате, може да не го гледате цялото. Съдържанието не е толкова важно, макар че темата за знаменитостите и културата около тях е доста интересна. На мен по-интересни и показателни ми бяха обстоятелствата около тази лекция и клипчето. Ще ви разкажа накратко за какво иде реч.

Събитието е организирано от т.нар. Oxford Union. Не бях чувал за тази организация, така че от Уикипедия научих, че това е „дебатиращо общество“. Такива, оказва се, има повече от едно. Целта на тези групички хора е да се събират и да си дискутират разни противоречиви теми от живота. Наречете го социален живот или просто чесане на езици, но хората явно си държат на тези неща и си се събират да си бистрят разни теми. Както можете да си представите, това на Оксфорд е най-престижното ;). Може би, затова през цялото време на Джак Глийсън му се потят ръцете и му трепери гласа. Все пак този доста известен млад актьор успява да прочете докрай лекцията си по въпроса за знаменитостите в съвременното общество, която е написана сравнително академично и е изпълнена с цитати на известни умове. Свободни сте да наречете това събитие снобарско събиране, PR акция от страна на агентите на Джак Глийсън или каквото още искате, обещавам, че няма да оспорвам тези неща по никакъв начин. Вместо това продължавам с интересните неща около Oxford Union. Ако обърнете внимание на описанието в Уикипедия, ще забележите, че в момента президент на обществото е млада дама на име Полина Иванова. Първоначално реших, че момичето е българка и затова реших да потърся какво има за нея. Присъствието ѝ по всички социални мрежи е стабилно, а в блогът ѝ има пост посветен на участието на Едуард Сноудън в Оксфорд Юниън. Не можах да намеря точно къде е родена, но останах с впечатление, че родината ѝ е някъде в бившия Съветски съюз. Един вид, най-малкото родителите ѝ са живяли в силен тоталитарен режим.

Какво общо има между всички тези неща? В своя пост Божо (извинявам се предварително, ако го обиждам с това, че го споменавам с малко име) започва с тезата, че в България нещата не вървят, защото българинът е лош към обществото, в което живее. По-нататък, той обяснява, че никой няма желание да спазва правилата и това е най-общо причината, поради която животът у нас не е добър. Според мен категорично проблемът не е в това и мисля, че примерът ми с лекцията на Джак Глийсън пред дебатиращото общество Оксфорд Юниън доказва това. Нека обясня.

Всички знаем, че държави като Великобритания векове наред са водили, меко казано, силно експанзивна политика спрямо други държави и територии. Образно казано, взимали са от тях това, което са искали. Вълна и полезни изкопаеми от Австралия на смешно ниска цена (в замяна на това са пращали затворници там), диаманти от Африка с цената на множество престъпления, в продължение на няколко века са източвали ресурси от Индия, изстисквали са петрол от персийските и арабските държави, обирали са културните ценности на древни цивилизации (тук винаги обичам да споменавам, че държавните музеи във Великобритания са безплатни) и т.н. През това време правилата в тяхната държава са се променяли многократно. Имали са крал, който е бил абсолютен монарх, имали са и периоди, в които дори при наличието на еднолична власт на краля, Парламентът е взимал всички решения, в момента са конституционна монархия. Имали са много бедност, водили са войни, в които народите под властта и влиянието на Британската корона са страдали и със сигурност ще продължават да страдат. Накратко имало е и ще продължава да има множество несправедливости, корупция, престъпност и още всевъзможни други престъпления. В същото време обаче, в това общество, на което не е чужда нито една болест, нападаща големите групи хора, живеещи в някаква социална организация (или пък хаос), са се развили структури, като Оксфорд Юниън, като Кралското общество (Академията на науките на Обединеното кралсто) и много други, които могат да събудят само възхищение, не заради съдържанието, което произвеждат, а защото са възниклани с много усилия и въпреки правителства, политика, престъпления, корупция (може пък и благодарение на корупцията), социална несправедливост, глад, жестоки монарси и какво ли още не, само защото на някакви хора са видяли някакъв смисъл в съществуването на такива институции и са отделили от времето си, за да ги направят.

Тук със сигурност ще кажете, че България е малка, бедна и никому неизвестна държава от бившия Източен блок, разграбена и ощетена от Великите сили и не може да си позволи лукса да оганизира снобарски събирания, на които недоказали се млади актьорчета да сричат никому ненужни лекцийки. Аз ще ви кажа да погледнете характеристиките и икономическите показатели на Ирландия, която от векове съществува под сянката на Британската империя и не веднъж е патила от тази си близост. За справка, прочетете за Гладът в Ирландия през 19-ти век, както и за този през 18-ти и вярвам, ще се убедите, че, ако не геноцид, то това е изпитание близко до 5-те века труско робство, които са ни универсалното оправдание за всички проблеми. После погледнете икономическите ѝ показатели и броят носители на Нобелова награда, които са отраснали на това островче със калпав климат и живописна природа, на което едва ли виреят и една трета от растителните видове, които процъфтяват у нас.

Всички тези неща за мен показват, че основният проблем в България не е неспазването на правилата, престъпността или материалния недоимък, ами факът, че хората (от най-бедния до най-богатия) в голямата си част нямат никакви желания и стремежи. Цари пълна безидейност и липса на всякаква инициатива. Дори престъпниците у нас не проявяват никакви амбиции, ами перат пари по чисто кокошкарски маниер. Ако имаха, по морето нямаше да е пълно със скапани хотели, които падат на втората година, след като са си изпълнили главното предназначение – преточването на едни пари от кражба и прибирането им на сигурно място. В България за богат и известен се смята човекът, който е собственик на десет жълти вестника, а не човекът, който е използвал робски труд за да събере пари и да построи небостъргач в центъра на столицата, който да припомня на идните поколения за неговото величие. Децата на заможните българи у нас не организират снобски клубчета, на които да канят известни личности, ами се напиват редом с другарчетата си по сан. Единствената разлика между тях и по-бедните им събратя е, че харчат повече пари за същите забавления. Затова, насърчаването на всякаква проява на съзидателна дейност и инициативност е по-важна от каквито и да е правила, защото когато човек наистина има желание да създаде или направи нещо, той ще намери начин да промени правилата така, че постигането на крайната му цел да е по-лесна.

ПП. Ако искате да участвате в нещо като дебатиращо общество, хвърлете едно око на туитър акаунта на Софийски университет. Там често пъти излизат доста интересни теми. Сигурно и по другите учебни заведения се организират такива мероприятия, просто не съм запознат с тях.