Tagged: музика

Обяснение

Понеже преди време заговорихме за това кой какво е учил в училище по литература, а и тъй като напоследък Криско е много на прицел, ми хрумна да попитам – вие помните ли какво сте правили в часовете по музика в училище? Аз имам някои откъслечни спомени. Не са нещо кой знае какво – нито приятни, нито неприятни. Може би, все пак, повече приятни. В основното училище пеехме някакви песнички и дрънкахме по разни кончета и триангели. В гимназията не пеехме и не биехме никакви кончета и триангели, ами слушахме музика и ходехме (по желание) на опера. В началото на 90-те операта беше много сериозна работа и от време на време се вясваше някой от звездите – Райна Кабаиванска, Гена Димитрова и др. Толкова пъти ходихме на опера, че вече имам чувството, че съм видял всичкото опера на света и повече не ми се ходи.

Та както казах, напоследък темата за музиката пак е много разисквана и отново в не много завиден за нея контекст – „Тая чалга!“, „Толкова пошла музика!“, „Това музика ли е?! Едно време каква музика имаше!“ Критики търпи не само чалгата, но и всички други стилове – хеви метъл, рап, поп, Криско & компания, модерните течения в джаза и т.н. В целия този калабалък го отнася естествено младото поколение. Не че аз ще седна да защитавам младежта сега. Не ме разбирайте погрешно. До един са безделници, без никаква ценностна система, неграмотни са, не знаят как да се обличат, само за пари мислят и т.н. 😉 Главните виновници за това са музиката и технологиите. Музиката не носи никакви ценности, а пък телефоните пречат на образованието. Тая музика и тия телефони. Едно време…, и Глобул ще предаде на абоната.

Ще започна малко по-отдалеч. Хората, които ме познават, знаят, че музиката има много специално място в моето сърце, казано изключително банално поетично. Поезията е тотално низвергната от моето сърце и в момента, в който стана шеф на света, ще я забраня със закон. Шегувам се, разбира се, няма да я забраня. Ще я затворя в резерват. Но да се върна на музиката. Може да се каже, че поназнайвам някои неща за нея. Обичам си китарата, заслушвам се в песните, различавам всички инструменти в симфоничния оркестър, дори знам разликата между цигулка и виола (още преди чичо Славчо да я обясни в ефир). Сигурно няма да повярвате, но всичко това се дължи на куриозния факт, че самите честоти ми въздействат. Тотално игнорирам текста (ако изобщо има такъв) на първите няколкостотин слушания. Омагьосвам се само от звуците. Предимството на този примитивен подход е, че ми осигурява много лесен критерий за отличаване на това, което ми харесва от това, което не мога да понасям. Отделно, това води до бързо натрупване на капитал от неща за слушане, които доставят удоволствие. Недостатъкът е, че подходът е тотално несистематичен и много повърхностен, води до циклене над една и съща песен в продължение на дни, седмици и месеци и често пъти вкарва хората около мен в недоумение, когато възхвалявам неща, които те смятат за долнопробни. Освен това обсъждането на музика с други хора, занимание, което и без това е ужасно трудно,  става направо невъзможно, защото стигаш само дотам да можеш да кажеш „тия пет тона на 4-тата минута от тая песен много ми харесват.“

От чисто любопитство, а и за да мога поне малко от малко да се аргументирам, като ме питат, какво ми харесва, започнах да слушам по-внимателно и да търся обяснение на звуковите феномени. Тогава започват да изскачат изключително любопитни неща и което е по-важното, намираш обяснение, защо тази или онази песен звучи по определен начин. С времето установих, че така подходът ми се пообогати и много музики получиха шанса да бъдат разбрани от мен. Гигантският скок от лековатите мелодични песнички от 80-те години към Дорс за мен никога нямаше да е възможен, ако един съученик не ми обясни, какво означава музиката им. Оттам фронтът се разгърна към психаделичното творчество на 60-те, че и отвъд. Стана ясно, че всичката очарователна и наивна „гюрултия“, която се вдига през 60-те и 70-те години не е самоцел, а най-вероятно е израз на някаква потребност на хората от онова време. Когато прочетеш, че интервалът в началото на Purple Haze е бил забранен с декрет от папата по времето на Средновековието, защото се е смятал за дяволски, си даваш сметка, че човекът с китарата може би целенасочено свири „грозни“ ноти. Това не означава, че автоматично ще ти хареса, но поне няма да го отхвърлиш с аргумента „тоя не може да свири.“ Познавам хора, които се кълнат в Нирвана. Аз така и не ги заобичах, но мисля, че отчасти схванах какво ги е мъчило тези момчета.

Накратко твърдението ми е, че шансът да харесаш или най-малкото разбереш едно музикално произведение  се увеличава многократно, когато успееш да го позиционираш в някакъв контекст, който да ти говори нещо и да има значение за теб. Другояче казано, нещо с което да можеш да се асоциираш. Когато ти забраняват да слушаш западна музика, с обяснението, че тя е упадъчна, започваш да я търсиш, за да видиш, какво ѝ е толкова упадъчното. Така се ражда любовта на българина към Битълс. Когато по радиото пуснат Let it be, настава тишина и хората, знаещи какво е тоталитарно управление, изпадат в умиление. За тях песента значи нещо, за другите е просто поредното парче.

Спомен. Годината беше 86-та и в ЦУМ бяха пуснали някакъв албум. Баща ми решава да отидем заедно и да го купим, преди да свърши. На въпроса, какво ѝ е толкова специалното на тази плоча, получавам отговор – върховна английска група, до скоро бяха збранени. Не беше нищо особено. Никакъв ритъм, мижави китари, текст, който нищо не ми говори. Не можеше да стъпи на малкото пръстче на лилавата плоча на Дийп Пърпъл! Ако ме питате днес, Битълс имат всичко на всичко 5-6 хубави песни – While My Guitar Gently Weeps и Norwegian Woods, All the Lonely People, Penny Lane, може би Ob-La-Di, Ob-La-Da и Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. От моята гледна точка, всичко останало на Битълс е нещо, което историята преспокойно може да забрави и човечеството няма да изгуби нищо.

Друг пример. Куриозен факт е, че любимата музика на турското малцинство в Германия е рапа. Защо? Защото се чувстват угнетени от „белия“ човек, родени са и живеят в „чужда“ страна и т.н. За нас това звучи смешно, но за тези хора това е Музиката.

Последен пример. Опитвали ли сте да зарибите някои от по-възрастните членове на вашето семейство с електронна музика (да, електронната музика Е музика)? Убеден съм, че още при Жан-Мишел Жар ще срещнете сериозна съпротива. Да не говорим за Orbital, Underworld. Какво остава за Prodigy или U-Recken и някои още по-тежки dark trance творци. Със сигурност, ще има и такива, на които ще им харесва. Не искам да поставям етикети или да ограничавам хората, какво точно да слушат, но електронната музика е силно обвързана с електронната култура – интернет, компютри, софтуер, хардуер, технологии, а това са неща, които минаха със светлинна скорост покрай по-възрастните хора и те успяха да доловят само някакво далечно ехо, което им говори много малко. Имам по един родител от всяка група. За единия електронната музика е само шум, другият миналата година ходи на концерта на Жан-Мишел Жар и дни наред обясняваше, колко прекрасно изживяване е било.

Музиката е сравнително абстрактна и започва да има значение за човека, когато той успее да ги свърже с някакво преживяване, емоция или ситуация. Тази връзка може да се получи спонтанно, да бъде създадена съзнателно по собствено желание или пък да му бъде представена от някой друг човек с подходящото обяснение. Не е необходимо преживяването да е твое, но това не означава, че не можеш да вникнеш в него. Едва ли някой от нас е брал памук в плантация в Америка, но въпреки това успяваме да схванем горе-долу Summertime и да приемем настроението като свое. Мелодиите и текстовете на песните свързани с определени сезони също са пример за това. Всеки може да разбере сезоните, защото всеки ги е виждал. Когато емоцията стане малко по-сложна и не ти е позната, се налага да получиш допълнително обяснение.

Щом музиката е виновна за упадъка на младото поколение, логичният въпрос за мен е – КОЙ насърчи подрастващите човеци да търсят значение и ценности в музиката? КОЙ им обясни значението на стиловете? КОЙ се опита да вникне в музиката, която те слушат? КОЙ ги запозна със стилове различни от тези, които те слушат? Години наред българската „интелигенция“ се тресе от възмущение от чалгата и ефектът ѝ върху младото поколение. Отбягват се въпросът КАК да се промени това положение. Журналистите констатират проблема под формата на сърцераздирателни пасквили, доволни, че са „събудили“ и „насочили“ общественото мнение за/към проблема.

Предпочитаната ми социална мрежа е туитър и миналата седмица основен обект на бъзицити там беше Криско. Тъй като не следя Криско и неговите изяви изкъсо, ми трябваше много време докато разбера, какъв е поводът за всичко това. Оказа се, че  става въпрос за някаква песен, в която присъства фразата „как го бараш“. Креативността на туитърджии е голяма, а предизвикателството да събереш ирония, подигравка, социална критика и майтап в 140 знака е голяма. Тъкмо вълната започна да позатихва и се появи тази статия. Впечатлението ми е, че тя беше приета изключително възторжено от интернет обществото – „Много добре казано!“, „Силна статия!“, „Отлично попадение“.

Да констатираш някакъв проблем може и да е първата крачка към решаването му, но не мога да разбера, защо, ако искаш да го решиш, стоиш толкова време на тази първа крачка. Креативността на борците срещу пошлостта май си остана при чаровното „Чалгата е вирус, която се лекува с джаз.“ Трябва да призная, че в началото и аз намирах това за ефективен метод за някаква борба, докато не осъзнах първо, че никаква такава борба не съществува и второ, колко наивен и смеховторен метод е това. Това е, като да твърдиш, че има някакъв проблем в това да люпиш слънчогледови семки и да си въобразяваш, че можеш да го решиш, като убедиш хората, че черният хайвер заменя напълно семките. Да люпиш семки и да ядеш черен хайвер са две отделни потребности, нито едната, от които няма превъзходство над другата. Абсолютно равноправни са и всяка си върви със съответната ситуация. Пробвайте да ядете черен хайвер намазан на филийка, докато гледате мач и ще разберете, какво имам предвид. За добро или лошо, човекът е малко странно същество и в него могат да съжителстват всякакви потребности – духовни, материални, простовати, сложновати и то без да бъдат в конфликт една със друга. Понякога човек има нужда да полюпи семки, друг път има нужда от черен хайвер върху филийка с масло. С един и същ възторг мога да слушам Майлс Дейвис и Деспина Ванди. Нямам никакъв проблем. Така че, когато твърдя, че няма и не трябва да има борба срещу чалгата имам предвид, че борбата трябва да е срещу липсата на културното разнообразие, ширеща се сред младото поколение. Няма да се изморя да цитирам Магарешко, който много точно формулира този проблем – никога досега не е имало такова чудо, младите да страдат от такава липса на въображение, че да слушат същата музика, която родителите им слушат. Звездите в чалгата се радват на еднакво силната любов на пубертетите и техните родители. Всички дружно се полюшват в ритъма на кючека. Наскоро в разговор с приятели си припомнихме „биоразнообразието“ от началото на 90-те години, когато минавахме през пубертетските си години. В един единствен клас, на която и да е софийска гимназия, съжителстваха представители на всички културни групировки – метъли, йотери, скейтъри, рапъри, грънджари, пънкари, брейкаджии, хипари и др. Някои от тези групировки бяха на нож помежду си и сблъсъците не само не бяха изключение, но бяха и търсено преживяване. Всяка културно обособена единица си имаше собствена мода, собствен говор и начин на изразяване, поздрави или иначе казано имаше си ИДЕНТИЧНОСТ. До края на 90-те години ние просто не знаехме какво е чалга, не бяхме чували за такова нещо. До нас достигаха само някакви откъслечни разкази на родители за нещо наречено „сръбско“ и за някаква леля с името „Лепа Брена“, но до края на гимназията така и не успяхме да го видим „на живо“ това чудо. После „чудото“ набра скорост и естествената ни първа реакция беше да го отречем и заклеймим, докато накрая то не ни заля. Това, което се случва и до днес е, че все така упорито продължаваме да го заклеймяваме, да гледаме на него с погнуса и все така да не правим нищо, за да раздвижим статуквото. Тук, за съжаление, ще ми се наложи малко да позащитя Криско. По-скоро няма да защитя него или пък музиката му, ами подхода му към сърцата на подрастващите, който съзнателно или не, допринася малко или много за връщане на „биоразнообразието“, защото всички ще се съгласим, че стилово Криско не е поп-фолк, нали?! Макар и повърхностен и също толкова долнопробен, неговият стил е стъпка в правилната посока, стъпка към разбиването на статуквото. Ако утре феновете на Криско се изправят срещу феновете на Азис, Андреа, Галена и компания и започнат твърдо да отстояват своята позиция, тогава Криско неволно ще е свършил работата на родителите – запознал е децата с нещо по-различно от чалгата. А докато това се случва, може би няма да е зле, родителите да се замислят, кога за последен път заведоха децата си на концерт и кога за последен път се опитаха да събудят у тях интерес към нещо по-различно от Криско.

В рамките само на една година имах възможност да посетя два концерта – един в Германия на Дийп Пърпъл и един на Джамирокуай в България. На първия имаше родители и техните наследници, на втория не видях нито един такъв с дете. Явно у нас хората все още не са стигнали до убеждението, че музикалните вкусове, а чрез тях и ценностната система не падат от небето, а се възпитават. Ясно е, че това не може да се постигне със забрани, възмущение и заклеймяване, а с обяснение и запознаване. Обяснението изисква малко повече усилия. Само с  „Ела, сине, да ти пусна малко Дийп Пърпъл и да ти почета Шопенхауер за лека нощ!“ няма да стане. Любовта към Дийп Пърпъл и Шопенхауер не се предава по наследство.

Японските екзотики се завръщат

Тъкмо вчера си мислех, че твърде дълго се задържах на Молоко и DJ Shuffle ми пусна Kojima Mayumi с нейния Poltergeist. От последното ми възхищение по нея e минала тъкмо една година и мога отговорно да кажа, че все така ме впечатлява и все така ми е трудно да кажа с какво. Хем звучи традиционно джазово, хем има някакви едва уловими отклонения, които заформят разликата.

Canto de Ossanha

Боса новата е малко досадна музика. След третата песен вече съм загубен за каузата. Някои неща, обаче са заслужили мястото си в историята и най-вече моите почитания, като например Aguas de Março на Елис Реджина и Жобим, за която ме открехна Цонко преди време. Преслушвам си я задължително пролет и есен, така е сигурно, че нямам пропуснат март месец. Много от нещата на Жобим и Жоао Жилберто влизат в тази категория. Допълвани от унасящия глас на Аструд Жилберто, голяма част от песните се превръщат в хитове, защото вкарват разнообразие във вече поизчерпания суинг/биг бенд и бързо биват подети от белите джаз музиканти в Америка, като Стан Гец например, които, според мен, са били вече поизморени от надпреварвата с чернокожите титани в джаза. Франк Синатра също получава едно рамо от босата чрез дуетите си с Жобим.

В това популяризиране на бразилската музика, нейните мистици, Винисиус де Мораес и най-вече Баден Пауел де Акуино, остават на заден план. Нямаше никога да разбера за тях, ако колегата не ми подхвърли (буквално) един ненадписан диск. Оттам нещата сами потръгнаха. Информацията за Баден Пауел е много оскъдна. На всичкото отгоре родителите му са имали неблагоразумието да го кръстят на някакъв известен генерал, който е основал скаутското движение, което значи, че трябва да търсите специално за музиканта, за да го намерите. Мисля, че това е ужасно несправедливо към човека, затова искам да поправя това и да извадя постиженията му на светло. Canto de Ossanha е нещо уникално! Песента е изключително магична и не пуска до края. Аз лично бих си пожелал и една версия с някое по дългичко соло на флейта. В случай, че ви хареса продължете с някой албум, например Os Afro-sambas и ще се убедите, че e изключително силен и въздействащ. Ето и за какво се пее в Canto de Ossanha.

Ruby Blue

Róisín Murphy Live at Lowlands Festival 2005
Рошийн Мърфи Lowlands Festival 2005

Тъй като съм във фазата Молоко и Рошийн Мърфи от известно време насам, мисля, че е справедливо да напиша нещо по-пространно по темата.

Най-ранните ми спомени за Молоко са някъде от средата на 90-те години, когато едно средно статистическо mp3 струваше около половин час dial-up връзка и много часове ровене из мрежата преди това, докато стане ясно къде се крият интересните неща. Тогава представата ми за Молоко беше горе-долу такава – странна и екстравагантна група, която прави музика на границата на слушаемото и която e произвела два страхотни хита. Естествено това са Time is now и Sing it back, като последната определено води с няколко обиколки. Аматьорското ми мнение, е че Sing it back трябва да влезе в някой учебник.

Оттогава нещата с групата доста се променят. След четири албума (последният, от които е мега драма; ако не ми вярвате, чуйте Statues.) Марк Брайдън и Рошийн Мърфи се разделят (във всяко едно отношение), като професионалните последици за нея са много по-сериозни, тъй като тя е по-неопитната от двамата.

Това, което се случва след това е доста интересно и дори впечатляващо – Рошийн излиза с първи самостоятелен албум, който е още по-експериментален от това, което Молоко са правили до този момент. Това е Ruby Blue, оценен от критиците, но много непопулярен и некомерсиален.

Албумът е забележителен. Освен от конвенционални музикални инструменти, мелодията е съпроводена и от звуци от най-различни предмети от ежедневието, като прахосмукачки, посуда и други такива. Идеята е на продуцента и съавтора Матю Хърбърт, който е голяма почитател на подхода. Това, което се е получило накрая е нещо като пряк път между миналото и бъдещето в музиката. Ако се заслушате внимателно ще откриете много елементи от джаз, фънк, синтпоп, трип хоп, електронна музика (най-общо казано), ню джаз и дори малко алтернативен рок.

Така подредени думите не описват по никакъв начин пълноценно това, което се случва в песните. В действителност звученето е много зряло и си личи, че всичко е много добре премислено. Красотата се крие в детайлите, които няма да откриете, ако слушате албума отгоре-отгоре. Няколко пъти го слушам вече и всеки път се изненадвам, колко нови неща изникват. Последното ми откритие, например, е колко много от настроението и звученето на Águas de Março има в Through Time. Night of the Dancing Flame пък спокойно може да е част от програмата на някое кабаре на друга планета след, да речем, сто-двеста години. Учуди ме сериозно с това, колко силно в представите ми е свързан дисонанса с бъдещето.

Sinking Feeling още повече задълбава в дистопичното, което ни предстои. Ако има продължение на Blade Runner, то със сигурност тази песен трябва да е част от саундтрака.

В албума има и жизнеутвърждаващи песни. Sow into you е приятно отнесена, а If we’re in love e много безгрижна песен от 80-те. Лек и подскоклив ритъм, соул мелодия и всичко е предвидимо и в перфектна хармония. Контрастът с Ramalama Bang Bang e жесток.

Финалът с The Closing of the Doors е по класически придружен от питие.

След първото чуване на албума логично идва и въпроса, това чудо може ли да се възпроизведе на живо. Оказва се, че може. Случвало се е вече неколкократно. Затова има много доказателства, пръснати из мрежата. Пълен концерт има само един обаче, и това е на Lowlands Festival. Изпълненията са добри и в много силни версии. Музикантите са на ниво. Рошийн обаче не е в най-добрата си форма. Поне не през цялото време. Голямото търчане и раздаване от времето на Молоко ги няма в този концерт. Няма начин да не забележите и колко е притеснена и несигурна, особено в началото. Може би това е било едно от първите и́ самостоятелни представления на голям фестивал, не знам. В крайна сметка концертът е много интересен и заради това. Показва, че не всичко е лесно и преминаващо гладко, колкото и добре да си се подготвил, а така също и че колкото и голяма звеза да си бил преди време, пак трябва да си внимателен, когато се захващаш с нещо ново.