Tagged: музика

Canto de Ossanha

Боса новата е малко досадна музика. След третата песен вече съм загубен за каузата. Някои неща, обаче са заслужили мястото си в историята и най-вече моите почитания, като например Aguas de Março на Елис Реджина и Жобим, за която ме открехна Цонко преди време. Преслушвам си я задължително пролет и есен, така е сигурно, че нямам пропуснат март месец. Много от нещата на Жобим и Жоао Жилберто влизат в тази категория. Допълвани от унасящия глас на Аструд Жилберто, голяма част от песните се превръщат в хитове, защото вкарват разнообразие във вече поизчерпания суинг/биг бенд и бързо биват подети от белите джаз музиканти в Америка, като Стан Гец например, които, според мен, са били вече поизморени от надпреварвата с чернокожите титани в джаза. Франк Синатра също получава едно рамо от босата чрез дуетите си с Жобим.

В това популяризиране на бразилската музика, нейните мистици, Винисиус де Мораес и най-вече Баден Пауел де Акуино, остават на заден план. Нямаше никога да разбера за тях, ако колегата не ми подхвърли (буквално) един ненадписан диск. Оттам нещата сами потръгнаха. Информацията за Баден Пауел е много оскъдна. На всичкото отгоре родителите му са имали неблагоразумието да го кръстят на някакъв известен генерал, който е основал скаутското движение, което значи, че трябва да търсите специално за музиканта, за да го намерите. Мисля, че това е ужасно несправедливо към човека, затова искам да поправя това и да извадя постиженията му на светло. Canto de Ossanha е нещо уникално! Песента е изключително магична и не пуска до края. Аз лично бих си пожелал и една версия с някое по дългичко соло на флейта. В случай, че ви хареса продължете с някой албум, например Os Afro-sambas и ще се убедите, че e изключително силен и въздействащ. Ето и за какво се пее в Canto de Ossanha.

Ruby Blue

Róisín Murphy Live at Lowlands Festival 2005
Рошийн Мърфи Lowlands Festival 2005

Тъй като съм във фазата Молоко и Рошийн Мърфи от известно време насам, мисля, че е справедливо да напиша нещо по-пространно по темата.

Най-ранните ми спомени за Молоко са някъде от средата на 90-те години, когато едно средно статистическо mp3 струваше около половин час dial-up връзка и много часове ровене из мрежата преди това, докато стане ясно къде се крият интересните неща. Тогава представата ми за Молоко беше горе-долу такава – странна и екстравагантна група, която прави музика на границата на слушаемото и която e произвела два страхотни хита. Естествено това са Time is now и Sing it back, като последната определено води с няколко обиколки. Аматьорското ми мнение, е че Sing it back трябва да влезе в някой учебник.

Оттогава нещата с групата доста се променят. След четири албума (последният, от които е мега драма; ако не ми вярвате, чуйте Statues.) Марк Брайдън и Рошийн Мърфи се разделят (във всяко едно отношение), като професионалните последици за нея са много по-сериозни, тъй като тя е по-неопитната от двамата.

Това, което се случва след това е доста интересно и дори впечатляващо – Рошийн излиза с първи самостоятелен албум, който е още по-експериментален от това, което Молоко са правили до този момент. Това е Ruby Blue, оценен от критиците, но много непопулярен и некомерсиален.

Албумът е забележителен. Освен от конвенционални музикални инструменти, мелодията е съпроводена и от звуци от най-различни предмети от ежедневието, като прахосмукачки, посуда и други такива. Идеята е на продуцента и съавтора Матю Хърбърт, който е голяма почитател на подхода. Това, което се е получило накрая е нещо като пряк път между миналото и бъдещето в музиката. Ако се заслушате внимателно ще откриете много елементи от джаз, фънк, синтпоп, трип хоп, електронна музика (най-общо казано), ню джаз и дори малко алтернативен рок.

Така подредени думите не описват по никакъв начин пълноценно това, което се случва в песните. В действителност звученето е много зряло и си личи, че всичко е много добре премислено. Красотата се крие в детайлите, които няма да откриете, ако слушате албума отгоре-отгоре. Няколко пъти го слушам вече и всеки път се изненадвам, колко нови неща изникват. Последното ми откритие, например, е колко много от настроението и звученето на Águas de Março има в Through Time. Night of the Dancing Flame пък спокойно може да е част от програмата на някое кабаре на друга планета след, да речем, сто-двеста години. Учуди ме сериозно с това, колко силно в представите ми е свързан дисонанса с бъдещето.

Sinking Feeling още повече задълбава в дистопичното, което ни предстои. Ако има продължение на Blade Runner, то със сигурност тази песен трябва да е част от саундтрака.

В албума има и жизнеутвърждаващи песни. Sow into you е приятно отнесена, а If we’re in love e много безгрижна песен от 80-те. Лек и подскоклив ритъм, соул мелодия и всичко е предвидимо и в перфектна хармония. Контрастът с Ramalama Bang Bang e жесток.

Финалът с The Closing of the Doors е по класически придружен от питие.

След първото чуване на албума логично идва и въпроса, това чудо може ли да се възпроизведе на живо. Оказва се, че може. Случвало се е вече неколкократно. Затова има много доказателства, пръснати из мрежата. Пълен концерт има само един обаче, и това е на Lowlands Festival. Изпълненията са добри и в много силни версии. Музикантите са на ниво. Рошийн обаче не е в най-добрата си форма. Поне не през цялото време. Голямото търчане и раздаване от времето на Молоко ги няма в този концерт. Няма начин да не забележите и колко е притеснена и несигурна, особено в началото. Може би това е било едно от първите и́ самостоятелни представления на голям фестивал, не знам. В крайна сметка концертът е много интересен и заради това. Показва, че не всичко е лесно и преминаващо гладко, колкото и добре да си се подготвил, а така също и че колкото и голяма звеза да си бил преди време, пак трябва да си внимателен, когато се захващаш с нещо ново.

The Gentleman With the Bass Just Walked In

Не е лесно да си джентълмен, най-вече защото няма точни дефиниции затова, що е то джентълмен. Дори и да има, не е полезно да им се вярва. Много по-здравословно е генералните умозаключения да се приемат повече като „guidelines than actual rules“. Оказва се, че колкото е трудно да се даде обективна дефиниция или дори принципни насоки, толкова е лесно да се разпознае джентълмена, когато го видиш или чуеш. В случая това са китарата и басът тук. 5:21 e моментът, който заслужава най-голямото внимание. Басът изпълнява перфектно задачата си да подготви атмосферата за главната героиня, а китарата подава ръка само тогава, когато е необходимо, без ни най-малко да се натрапва. Всеки върши своята работа по перфектен начин с пълното убеждение, че това е което трябва да направи – нито повече, нито по-малко.