Tagged: музика

Началото (и края) на Queen

Заглавието звучи малко драматично и пресилено, признавам, но това е само, за да привлече внимание. Ето, честен съм.

Както повечето хора, живяли по времето на големите хитова на Queen и аз бях много шокиран, когато по телевизията казаха, че Фреди е умрял. Нямам спомен да съм бил много шокиран от болестта толкова, колкото от това, че няма да има повече такава музика. Явно съм смятал, че без него, нищо повече не може да се получи. Както повечето хора и аз бях запознат основно с „големите“ хитове – Бохемската рапсодия, You’re My Best Friend, We Will Rock You, We Are the Champions, Don’t Stop Me Now. Впрочем, не съм сигурен, че родителите ни си даваха сметка за строфата

I am a sex machine ready to reload
Like an atom bomb about to
Oh oh oh oh oh explode

но всички бяхме фенове. Дълго време вкъщи имахме само една плоча – Greatest Hits и тя се радваше на внимание от всички членове на семейството без значение от тяхната възраст. MTV в България се появи малко, след като групата вече не съществуваше и клиповете дадоха на хитовете още малко детайли, колкото да  затвърдим, че Queen нямат аналог и са наистина на високо ниво. След Innuendo, който много ме впечатли, макар че беше депресиращ и по тази причина не ставаше за слушане всеки ден, лека полека и аз загубих интерес. От време на време се връщах, за да преслушам любимата селекция и толкова.

Когато дойде Интернет, обаче, мнението ми за Queen се промени на почти 180 градуса. Това лошо технологично явление, което обвиняват за почти всички съвременни злини, разруши до голяма степен митът Queen за мен. Сега ви виждам, как доволно потривате ръце и си казвате „Хаха, тоя благодарение на Интернет е разбрал, че Фреди е обратен и се е разочаровал.“ Хаха, не. Първо, аз това си го знаех и преди и изобщо не ми пречеше и второ, хехе, не се оставям такива неща да ми влияят на музикалните разбирания. Случи се това, че за първи път получих неограничен, безплатен и нелегален достъп до албумите на групата от ранните 70 години, направо казано първите два, които са с тотално невпечатляващите имена – Queen и Queen II. Тогава разбрах, че Queen не свършва през 91-ва година, ами още през 74-та. След него започва нещо, което поетът е описал така:

Just take a look at the menu
We give you rock a la carte
We’ll breakfast at Tiffany’s
We’ll sing to you in Japanese
We’re only here to entertain you

и завършва с Innuendo, където отново правят опит да са искрени. През целия този период са ни продавали по перфектен начин rock a la carte, без да им мигне окото. A Night at The Opera – можем кабаре и опера, ще пуснем най-дългата къса опера по радиото и тя ще стане хит. A Day at The Races – ще пеем на японски. News of The World – ние сме шампиони. Jazz – а дали не бихте искали нещо като фюжън и естествено най-великия melancholy blues на света? The Game – Елвис е жив и яяя, какъв уникален фънк бас на Джон Дийкън! Flash Gordon – що да не направим една рок опера. Hot Space – e, добре де, диското не ни се получи, но беше забавно, нали? The Works – хващаме поп вълната. A Kind of Magic – сърфираме и всички ни гледат. The Miracle – няма по-добри сърфисти от нас.

Всичкото това изобилие скрива титанично начало – White Queen (As it Began), The March of the Black Queen, My Fairy King, Seven Seas of Rhye, Fairy Feller’s Master Stroke/Nevermore, Great King Rat. Тук някъде в този glam rock се крие най-хубавата музика и истинската история.

queen-foto-00313

there never will be another

Беше време, когато концертните изпълнения не ме впечатляваха хич. Това, което беше на касетката беше летвата, по която се мереше всичко. Сигурно това е и причината, поради която изобщо не ми се ходеше по концерти доскоро. Вкъщи нямахме видьо, така че не съм имал възможност да гледам записи, а на Златния Орфей и на Сан Ремо, странно защо 😉 нещата си звучаха точно, както по плочите и по касетките. Имах чувството, че концертните изпълениния на любимите ми песни са винаги сбъркани.

Не мога да кажа с точност, как и защо се промениха нещата. Сигурно Тубето има голям принос затова. Лека-полека се улавям, че търся и купувам версии от концерти, вместо студийните записи. Започвам и да си мисля, че качеството на един музикант зависи силно от това как точно претворява произведенията си на живо. Опитвам се да не съм пристрастен към Молоко (до колкото е възможно 😉 и да гледам на тях максимално обективно и в резултат на това мога с голям сигурност да заявя, че на концерт къртят мивки. Някои от песните им на записа са като набързо нахвърляни идейки пред изпълненията на същите песни на живо. Мисля, че този феномен е силно разпространен сред джаз майсторите от 60-те години, защото никой не е имал средствата да плаща на големите по онова време звукосаписни компании като Columbia Records за студийно време. Влизат пет човека в едно студио за 1 ден, записват един албум и след това песента се усъвършенства в движение по концерти. Особено фрапантен пример за това, според мен е Cantaloupe Island. На мен поне ми се струва, че студийното изпълнение е силно безлично на фона на това. Гениалният риф е налицè, разбира се, но солата ми звучат доста постни и плахи.

Примери за разтърсващи концерти на хард рок (Дийп Пърпъл ще водят в списъка, разбира се) и джаз групи, които надминават в пъти студийните версии, имам много под ръка, но не искам да ме обвиняват в старомодност и да бъда заклеймяван като един от онези, които се взъмущават публично с „Едно време каква музика имаше, това сега нищо не представлява!“ Това категорично не е вярно, просто хората, които правят такива изказвания ги мързи да търсят и да се интересуват. Затова ето – според мен Кристина Агилера (хорче: there never will be another) задмина с няколко обиколки големите женски гласове (Уитни Хюстън и Марая Кери) от началото на 90-те години. Мисля, че основно силата ѝ се крие в това, че си позволява да прави това, което и прави кеф, без да се съобразява с пазарната ситуация. Разбира се, че с глас като нейния човек може да си позволи определени свободи и въпреки това, Back To Basics е точно толкова смел (ако не и повече) албум, колкото и Swing When You’re Winning, още повече когато от теб се очаква да си звезда и да се конкурираш по зрелищност с Бритни Спиърс. Ето и любимата ми версия на хита от албума. Може и да има по-добро изпълнение, но това ми харесва страшно много заради сцената, ефектите и фънк фончето от 2:00, което в оригинала не е толкова ясно изразено и което, както се вижда от клипа особено много ѝ харесва. Ако имате съмнения, че изпълнението е на живо, обърнете внимание на малката грешка от 0:58 😉

Обяснение

Понеже преди време заговорихме за това кой какво е учил в училище по литература, а и тъй като напоследък Криско е много на прицел, ми хрумна да попитам – вие помните ли какво сте правили в часовете по музика в училище? Аз имам някои откъслечни спомени. Не са нещо кой знае какво – нито приятни, нито неприятни. Може би, все пак, повече приятни. В основното училище пеехме някакви песнички и дрънкахме по разни кончета и триангели. В гимназията не пеехме и не биехме никакви кончета и триангели, ами слушахме музика и ходехме (по желание) на опера. В началото на 90-те операта беше много сериозна работа и от време на време се вясваше някой от звездите – Райна Кабаиванска, Гена Димитрова и др. Толкова пъти ходихме на опера, че вече имам чувството, че съм видял всичкото опера на света и повече не ми се ходи.

Та както казах, напоследък темата за музиката пак е много разисквана и отново в не много завиден за нея контекст – „Тая чалга!“, „Толкова пошла музика!“, „Това музика ли е?! Едно време каква музика имаше!“ Критики търпи не само чалгата, но и всички други стилове – хеви метъл, рап, поп, Криско & компания, модерните течения в джаза и т.н. В целия този калабалък го отнася естествено младото поколение. Не че аз ще седна да защитавам младежта сега. Не ме разбирайте погрешно. До един са безделници, без никаква ценностна система, неграмотни са, не знаят как да се обличат, само за пари мислят и т.н. 😉 Главните виновници за това са музиката и технологиите. Музиката не носи никакви ценности, а пък телефоните пречат на образованието. Тая музика и тия телефони. Едно време…, и Глобул ще предаде на абоната.

Ще започна малко по-отдалеч. Хората, които ме познават, знаят, че музиката има много специално място в моето сърце, казано изключително банално поетично. Поезията е тотално низвергната от моето сърце и в момента, в който стана шеф на света, ще я забраня със закон. Шегувам се, разбира се, няма да я забраня. Ще я затворя в резерват. Но да се върна на музиката. Може да се каже, че поназнайвам някои неща за нея. Обичам си китарата, заслушвам се в песните, различавам всички инструменти в симфоничния оркестър, дори знам разликата между цигулка и виола (още преди чичо Славчо да я обясни в ефир). Сигурно няма да повярвате, но всичко това се дължи на куриозния факт, че самите честоти ми въздействат. Тотално игнорирам текста (ако изобщо има такъв) на първите няколкостотин слушания. Омагьосвам се само от звуците. Предимството на този примитивен подход е, че ми осигурява много лесен критерий за отличаване на това, което ми харесва от това, което не мога да понасям. Отделно, това води до бързо натрупване на капитал от неща за слушане, които доставят удоволствие. Недостатъкът е, че подходът е тотално несистематичен и много повърхностен, води до циклене над една и съща песен в продължение на дни, седмици и месеци и често пъти вкарва хората около мен в недоумение, когато възхвалявам неща, които те смятат за долнопробни. Освен това обсъждането на музика с други хора, занимание, което и без това е ужасно трудно,  става направо невъзможно, защото стигаш само дотам да можеш да кажеш „тия пет тона на 4-тата минута от тая песен много ми харесват.“

От чисто любопитство, а и за да мога поне малко от малко да се аргументирам, като ме питат, какво ми харесва, започнах да слушам по-внимателно и да търся обяснение на звуковите феномени. Тогава започват да изскачат изключително любопитни неща и което е по-важното, намираш обяснение, защо тази или онази песен звучи по определен начин. С времето установих, че така подходът ми се пообогати и много музики получиха шанса да бъдат разбрани от мен. Гигантският скок от лековатите мелодични песнички от 80-те години към Дорс за мен никога нямаше да е възможен, ако един съученик не ми обясни, какво означава музиката им. Оттам фронтът се разгърна към психаделичното творчество на 60-те, че и отвъд. Стана ясно, че всичката очарователна и наивна „гюрултия“, която се вдига през 60-те и 70-те години не е самоцел, а най-вероятно е израз на някаква потребност на хората от онова време. Когато прочетеш, че интервалът в началото на Purple Haze е бил забранен с декрет от папата по времето на Средновековието, защото се е смятал за дяволски, си даваш сметка, че човекът с китарата може би целенасочено свири „грозни“ ноти. Това не означава, че автоматично ще ти хареса, но поне няма да го отхвърлиш с аргумента „тоя не може да свири.“ Познавам хора, които се кълнат в Нирвана. Аз така и не ги заобичах, но мисля, че отчасти схванах какво ги е мъчило тези момчета.

Накратко твърдението ми е, че шансът да харесаш или най-малкото разбереш едно музикално произведение  се увеличава многократно, когато успееш да го позиционираш в някакъв контекст, който да ти говори нещо и да има значение за теб. Другояче казано, нещо с което да можеш да се асоциираш. Когато ти забраняват да слушаш западна музика, с обяснението, че тя е упадъчна, започваш да я търсиш, за да видиш, какво ѝ е толкова упадъчното. Така се ражда любовта на българина към Битълс. Когато по радиото пуснат Let it be, настава тишина и хората, знаещи какво е тоталитарно управление, изпадат в умиление. За тях песента значи нещо, за другите е просто поредното парче.

Спомен. Годината беше 86-та и в ЦУМ бяха пуснали някакъв албум. Баща ми решава да отидем заедно и да го купим, преди да свърши. На въпроса, какво ѝ е толкова специалното на тази плоча, получавам отговор – върховна английска група, до скоро бяха збранени. Не беше нищо особено. Никакъв ритъм, мижави китари, текст, който нищо не ми говори. Не можеше да стъпи на малкото пръстче на лилавата плоча на Дийп Пърпъл! Ако ме питате днес, Битълс имат всичко на всичко 5-6 хубави песни – While My Guitar Gently Weeps и Norwegian Woods, All the Lonely People, Penny Lane, може би Ob-La-Di, Ob-La-Da и Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. От моята гледна точка, всичко останало на Битълс е нещо, което историята преспокойно може да забрави и човечеството няма да изгуби нищо.

Друг пример. Куриозен факт е, че любимата музика на турското малцинство в Германия е рапа. Защо? Защото се чувстват угнетени от „белия“ човек, родени са и живеят в „чужда“ страна и т.н. За нас това звучи смешно, но за тези хора това е Музиката.

Последен пример. Опитвали ли сте да зарибите някои от по-възрастните членове на вашето семейство с електронна музика (да, електронната музика Е музика)? Убеден съм, че още при Жан-Мишел Жар ще срещнете сериозна съпротива. Да не говорим за Orbital, Underworld. Какво остава за Prodigy или U-Recken и някои още по-тежки dark trance творци. Със сигурност, ще има и такива, на които ще им харесва. Не искам да поставям етикети или да ограничавам хората, какво точно да слушат, но електронната музика е силно обвързана с електронната култура – интернет, компютри, софтуер, хардуер, технологии, а това са неща, които минаха със светлинна скорост покрай по-възрастните хора и те успяха да доловят само някакво далечно ехо, което им говори много малко. Имам по един родител от всяка група. За единия електронната музика е само шум, другият миналата година ходи на концерта на Жан-Мишел Жар и дни наред обясняваше, колко прекрасно изживяване е било.

Музиката е сравнително абстрактна и започва да има значение за човека, когато той успее да ги свърже с някакво преживяване, емоция или ситуация. Тази връзка може да се получи спонтанно, да бъде създадена съзнателно по собствено желание или пък да му бъде представена от някой друг човек с подходящото обяснение. Не е необходимо преживяването да е твое, но това не означава, че не можеш да вникнеш в него. Едва ли някой от нас е брал памук в плантация в Америка, но въпреки това успяваме да схванем горе-долу Summertime и да приемем настроението като свое. Мелодиите и текстовете на песните свързани с определени сезони също са пример за това. Всеки може да разбере сезоните, защото всеки ги е виждал. Когато емоцията стане малко по-сложна и не ти е позната, се налага да получиш допълнително обяснение.

Щом музиката е виновна за упадъка на младото поколение, логичният въпрос за мен е – КОЙ насърчи подрастващите човеци да търсят значение и ценности в музиката? КОЙ им обясни значението на стиловете? КОЙ се опита да вникне в музиката, която те слушат? КОЙ ги запозна със стилове различни от тези, които те слушат? Години наред българската „интелигенция“ се тресе от възмущение от чалгата и ефектът ѝ върху младото поколение. Отбягват се въпросът КАК да се промени това положение. Журналистите констатират проблема под формата на сърцераздирателни пасквили, доволни, че са „събудили“ и „насочили“ общественото мнение за/към проблема.

Предпочитаната ми социална мрежа е туитър и миналата седмица основен обект на бъзицити там беше Криско. Тъй като не следя Криско и неговите изяви изкъсо, ми трябваше много време докато разбера, какъв е поводът за всичко това. Оказа се, че  става въпрос за някаква песен, в която присъства фразата „как го бараш“. Креативността на туитърджии е голяма, а предизвикателството да събереш ирония, подигравка, социална критика и майтап в 140 знака е голяма. Тъкмо вълната започна да позатихва и се появи тази статия. Впечатлението ми е, че тя беше приета изключително възторжено от интернет обществото – „Много добре казано!“, „Силна статия!“, „Отлично попадение“.

Да констатираш някакъв проблем може и да е първата крачка към решаването му, но не мога да разбера, защо, ако искаш да го решиш, стоиш толкова време на тази първа крачка. Креативността на борците срещу пошлостта май си остана при чаровното „Чалгата е вирус, която се лекува с джаз.“ Трябва да призная, че в началото и аз намирах това за ефективен метод за някаква борба, докато не осъзнах първо, че никаква такава борба не съществува и второ, колко наивен и смеховторен метод е това. Това е, като да твърдиш, че има някакъв проблем в това да люпиш слънчогледови семки и да си въобразяваш, че можеш да го решиш, като убедиш хората, че черният хайвер заменя напълно семките. Да люпиш семки и да ядеш черен хайвер са две отделни потребности, нито едната, от които няма превъзходство над другата. Абсолютно равноправни са и всяка си върви със съответната ситуация. Пробвайте да ядете черен хайвер намазан на филийка, докато гледате мач и ще разберете, какво имам предвид. За добро или лошо, човекът е малко странно същество и в него могат да съжителстват всякакви потребности – духовни, материални, простовати, сложновати и то без да бъдат в конфликт една със друга. Понякога човек има нужда да полюпи семки, друг път има нужда от черен хайвер върху филийка с масло. С един и същ възторг мога да слушам Майлс Дейвис и Деспина Ванди. Нямам никакъв проблем. Така че, когато твърдя, че няма и не трябва да има борба срещу чалгата имам предвид, че борбата трябва да е срещу липсата на културното разнообразие, ширеща се сред младото поколение. Няма да се изморя да цитирам Магарешко, който много точно формулира този проблем – никога досега не е имало такова чудо, младите да страдат от такава липса на въображение, че да слушат същата музика, която родителите им слушат. Звездите в чалгата се радват на еднакво силната любов на пубертетите и техните родители. Всички дружно се полюшват в ритъма на кючека. Наскоро в разговор с приятели си припомнихме „биоразнообразието“ от началото на 90-те години, когато минавахме през пубертетските си години. В един единствен клас, на която и да е софийска гимназия, съжителстваха представители на всички културни групировки – метъли, йотери, скейтъри, рапъри, грънджари, пънкари, брейкаджии, хипари и др. Някои от тези групировки бяха на нож помежду си и сблъсъците не само не бяха изключение, но бяха и търсено преживяване. Всяка културно обособена единица си имаше собствена мода, собствен говор и начин на изразяване, поздрави или иначе казано имаше си ИДЕНТИЧНОСТ. До края на 90-те години ние просто не знаехме какво е чалга, не бяхме чували за такова нещо. До нас достигаха само някакви откъслечни разкази на родители за нещо наречено „сръбско“ и за някаква леля с името „Лепа Брена“, но до края на гимназията така и не успяхме да го видим „на живо“ това чудо. После „чудото“ набра скорост и естествената ни първа реакция беше да го отречем и заклеймим, докато накрая то не ни заля. Това, което се случва и до днес е, че все така упорито продължаваме да го заклеймяваме, да гледаме на него с погнуса и все така да не правим нищо, за да раздвижим статуквото. Тук, за съжаление, ще ми се наложи малко да позащитя Криско. По-скоро няма да защитя него или пък музиката му, ами подхода му към сърцата на подрастващите, който съзнателно или не, допринася малко или много за връщане на „биоразнообразието“, защото всички ще се съгласим, че стилово Криско не е поп-фолк, нали?! Макар и повърхностен и също толкова долнопробен, неговият стил е стъпка в правилната посока, стъпка към разбиването на статуквото. Ако утре феновете на Криско се изправят срещу феновете на Азис, Андреа, Галена и компания и започнат твърдо да отстояват своята позиция, тогава Криско неволно ще е свършил работата на родителите – запознал е децата с нещо по-различно от чалгата. А докато това се случва, може би няма да е зле, родителите да се замислят, кога за последен път заведоха децата си на концерт и кога за последен път се опитаха да събудят у тях интерес към нещо по-различно от Криско.

В рамките само на една година имах възможност да посетя два концерта – един в Германия на Дийп Пърпъл и един на Джамирокуай в България. На първия имаше родители и техните наследници, на втория не видях нито един такъв с дете. Явно у нас хората все още не са стигнали до убеждението, че музикалните вкусове, а чрез тях и ценностната система не падат от небето, а се възпитават. Ясно е, че това не може да се постигне със забрани, възмущение и заклеймяване, а с обяснение и запознаване. Обяснението изисква малко повече усилия. Само с  „Ела, сине, да ти пусна малко Дийп Пърпъл и да ти почета Шопенхауер за лека нощ!“ няма да стане. Любовта към Дийп Пърпъл и Шопенхауер не се предава по наследство.

Японските екзотики се завръщат

Тъкмо вчера си мислех, че твърде дълго се задържах на Молоко и DJ Shuffle ми пусна Kojima Mayumi с нейния Poltergeist. От последното ми възхищение по нея e минала тъкмо една година и мога отговорно да кажа, че все така ме впечатлява и все така ми е трудно да кажа с какво. Хем звучи традиционно джазово, хем има някакви едва уловими отклонения, които заформят разликата.