Tagged: политика

Защо Делян Пеевски е невинен?

Краткият отговор на този въпрос е, защото всеки е невинен до доказване на противното.

По-пространният пак не е чак толкова пространен, състои се само от две подточки, и за мен е очевиден и понеже никъде не го виждам написан, реших да го изложа тук.

1. Когато за няма и година, един прост и надут пуяк с очевидно користни цели успява с безумно кухи лафове и посредствени драматични постановки да омае младото и „образовано“ население на България, това за мен означава, че Делян Пеевски напълно невинно и с право събира всички блага, които му падат от небето. Той и Бареков са олицетворение на всичко, което миличкия ни народец си представя под понятието „успял българин“. Всеки от тези, които са гласували за него иска да е като тях, тоест – милионерче.

2. Въпреки, че една година от подаването на оставка, Бойко Борисов и сие продължават (и преди тази една година, те също нямаха програма) да са без програма и без идея за това, какво да правят в управление, освен разбира се, да повтарят с патос за залите, градинките и детските площадки, повечето хора продължават да гласуват за него, защото САМО той, единствен, може да срита задниците на мръсните комунисти, които продължават да държат в робство бедничкия, изстрадал, но много „умен“ и „мъдър“ български народ. Тези, същите отказват да гласуват за единствената партия с аргументирана идея за това, какво може да се направи, че да потръгнат нещата, само защото са имали неблагоразумието да приемат в редиците си една снаха – повидимому, това снахата е едно много страшно и опасно животно, което прави повече поразии и от триглавата ламя от приказките.

ПП. Мисля, че това ще бъде последното нещо, което ще напиша тук с етикет „политика“.

Някои съображения относно политическата обстановка

Откакто започна народното недоволство през лятото, се глася да взема отношение по политическата ситуация и все се възпирам, защото не исках да ругая напосоки и да коментирам отделни безумия. Докато всички посрещаха всяка проява на малоумие от страна на политическата класа с порой от думи, аз си траех. Следях новините и обсъждах нещата с приятели и роднини. Всички сме възмутени. Това не е най-лошото, обаче. По-лошото е, че колкото сме възмутени, толкова сме и объркани.

Ситуацията е тъпа и всеки от нас знае, или по-скоро усеща, че няма излизане. Само надеждата ни пречи да приемем това. Затова и ентусиазмът затихна. Обясняват го със зимата, с това, че хората не могат да отделят часове всеки ден, за да ходят по протести и т.н. В действителност, причината е в това, че недоволстващите не виждат никакъв смисъл от този тип изявяване на недоволство. Не е възможно, чрез мерене на градовете надлъж и нашир и затваряне на няколко булеварда всеки ден, да накараш група хора (може и нагла сган), които със зъби и нокти са се докопали до власт, за да подобрят икономическото си състояние и да се издигнат над простолюдието, да я сдаде без бой. Нещо повече, с бой също не става. Защото, това движение, те вече са го оттренирали няколко пъти. И като казвам „те“, имам предвид всички, без оглед на партийната им принадлежност. Две са стратегиите, които политическата сбирщина използва, когато чашата е на път да прелее.

Първата стратегия се състои в това да се изпратят няколко групички от не особено интелигентни индивиди, които да предизвикат хората така, че да се пролее малко кръв. В следствие на това всички членове на политическата класа и пригласящите им журналисти, започват да повтарят приказки от рода на „Ние сме европейска държава!“, „Ние сме цивилизовани хора!“, „България не е Близкия изток!“, „Който замеря Парламента с домати, посяга на държавността!“ и още ред такива глупости, имащи за цел да вменят вина у недоволстващите хора и да ги укротят. Когато започнат да говорят такива небивалици, се сещам за неотдавнашната новина от Франция, за земеделския производител, който е вбесен от политикита на държавата спрямо него и за да демонстрира това, надлежно изсипва цял един самосвал с оборска тор тъкмо пред сградата на Парламента в Париж. При нас, понеже сме цивилизована държава, сградата на Народното събрание е оградена в радиус от не-знам-колко-си метра, като по този начин се пази държавността. Интересно, защо никой журналист не го повдигна този въпрос пред някой депутат?! Нали Франция е символ на демокрацията?! Може би примерите с други държави са приемливи само тогава, когато трябва да ни обяснят колко изостанала е държавата и как нищо не може да се направи.

Втората стратегия е прехвърляне (волю или неволю) на властта в ръцете на „противниковия отбор“. Партийците, които в момента не са на власт, сиреч не се ползват от облагите, които предлага управлението на една не толкова бедна държава, като нашата (тук трябва да се отбележи, че България не е нито малка, нито бедна, колкото и да се опитват да ни убедят в противното), внезапно решават, че те, видите ли, имат блестящо решение на проблемите на хората, но никой не ги бил изчакал достатъчно предния път да си доразвият идеите ето сега те, тъкмо в този момент, могат перфектно да задоволят нуждите на хората. Понасят се на крилете на народното недоволство и управлението се прехвърля от една партия на друга, всички въздъхваме с облекчение и започваме отново да се надяваме, че нещата ще потръгнат.

Сега, тук ще възразите, че този вид изказвания са ви добре познати и че позицията „Всички са маскари!“ не е конструктивна и не води доникъде. Само че аз ще кажа, че това, че един, двама или дори десет човека от една парламентарна глупа са годни да управляват, това съвсем не означава, че всички от тях стават за нещо. А, както знаем, решенията в Народното събрание не се взимат еднолично. Нека да обясня съвсем просто пак, за да стане ясно. Дори и някоя персона да ви е симпатична и ви се струва честна, това не означава, че сганта, която се промъква покрай нея в Парламента, става за нещо. Когато се опре до взимане на решения по разни комисии и министерства, решенията не се взимат от този един що-годе читав човек, ами се взимат от останалите агенти с най-разностранни и причудливи интереси, които, за да са там, са поели обещание пред всички, само не и пред избирателите си. Не е нужно да търсите много, за да откриете такива „агенти“. Само си спомнете за ‘убавеца Румен Йончев, който е „земеделец“ по партия, по принадлежност към парламентарна група е „социалист“, а пък по принадлежност в Европейския парламент е „консерватор“. Другарят Христо Бисеров, който обиколи тъкмо три парламентарни групи, още го търсят, впрочем. Примери, с лопата да ги ринеш! Когато вземете тези случаи, съберете ги с още няколко десетки такива, които са се повтаряли през годините и за които сте чували, моментално ще се зачудите, каква ли е бройкта на тези, за които изобщо не сте чували и ще ви заболи главата. Както уместно допълни майка ми, ако към тези хора добавите и хората, които работят в разните министерства и съдилища на постове, които са достатъчно високи, за да разпределят пари и да взизамат подкупи, ще стигнете до една прилична бройка хора, чиято едничка цел в живота е била да се докопа да пост, за да гърби останалите си събратя. Така, че, айде да не са всички маскари, но повечето са със сигурност. А ние продължаваме да се питаме, защо смислените политики все се препъват.

Така, на тълпи прииждат хора, които искат да заемат позиция в управлението на държавата. Средностатистическият българин е неграмотен и невъзпитан. Свободното му време е запълнено с гледане на тъпи предавания по телевизията и четенето на безумни вестници. Журналистите рисуват мрачни картини на бъдещето, в същото време използват всеки политически скандал, за да печелят доволно. Политиците ни убеждават, че не трябва да ги бием и да замерваме работното им място с домати, защото така ги обиждаме. Ситуацията е патова. На съда всичко е ясно, да влезе убития. От последния се очаква да предприеме нещо, защото никой друг просто няма интерес да се погрижи за него. Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се, както се казва.

Не без помощта на неща, които чета и на хора, с които говоря в последно време ми хрумнаха някои неща, които възнамерявам да споделя с вас и които биха могли да поразчупят статуквото.

Накратко, подходът ни към политическата класа трябва да се промени. Промяната в това отношение вече започна това лято и намирам това за добро. Ако досега хората изпитваха необходимост от политическо пристрастия, вече все повече хора стигат до убеждението, че правилниото отношение е „ние срещу тях“, сиреч ние, хората сме от едната страна, а тези, които се напинят да са политици – от другата страна, без значение тяхната политическа принадлежност. Естествено, не е възможно всички да заемат такава скептична позиция. В едно общество винаги ще има твърди привърженици и такива, които гледат подозрително на всеки политик. В това няма нищо лошо. Колкото повече са необвързаните хора обаче, толкова по-решаващ ще е техният глас и толкова по-голям ще е натискът върху управляващите. Само чрез увеличаване на групата на критично мислещите и знаещите какво искат, нещата могат да се придвижат напред. Твърде дълго се опитваха да ни забаламосват с това, че човек трябва да има „политически идеали“. Пълни глупости! Единственият смислен идеал трябва да е да живееш добре, според твоите собствени разбирния, без да пречиш на останалите. Крайно време е да спрем да гласуваме за някой, само защото крещи по митинги, че бил „социалист“ (комунист) или защото се бие в гърдите, че мрази комунистите. Това не са футболни отбори, за да им симпатизираме, защото цветът на екипите им ни харесва. Лично мен не ме интересува коя партия ще изпълни това, което искам, стига да го изпълни.

Всяко предложение, което идва от политик трябва да се приема с подозрение. През тази седмица имаме и пресен пример за онагледяване – референдума за избирателната система.

Референдумите са много опасна форма на пряко управление. За справка виж поста на Цонко. Предпоставката за това един референдум да бъде успешeн, тоест да доведе до смислени резултати, е населението да е достигнало високо ниво на образованост и информираност. Това по принцип е утопия, а за България иозбощо няма смисъл да се говори.

Задължителното гласуване е абсолютно недемократично и не ме интересува, че в Белгия го има. Освен това с въвеждането му няма да се промени нищо, защото за сметка на ДПС, в Парламента ще влязат цяла кохорта малки партии, които са дъщерни на големите, като НФСБ, РЗС, Атака, ГОРД и др. сдружения с очевидно съмнителни и неясни цели. С Magareshko не веднъж сме говорили по темата за задължителното гласуване. Подробното описаната ѝ позиция можете да прочетете тук.

На пръв поглед, мажоритарния вот изглежда като добро решение, но за нас то не е приемливо, защото така се дава възможност на всеки местен феодал да влезе в Народното събрание и то с минимален за него брой гласове. Тези местни големци в повечето случаи принадлежат към някоя от големите партии, така че резлутатът ще е дори по-лош, защото така нито една малка партия (настояща или бъдеща) няма да може да вкараа нито един свой представител от въпросния избирателен район. За още един пример, вижте тук. Тези и ред други причини правят мажоритарната система неподходяща за нас. Всичко това е много добре обяснено от Sanctor Legum тук или още тук.

Обобщено дотук – вероятността да променим системата със стандартните средства е минимална. Така че, кво прайм?! Според мен трябва да сменим посоката и да импровизираме. Нека обясня.

Подобно на много други хора и аз първоначално бях на мнение, че основният проблем на България е в калпавата ни политическа каста. По някое време, обаче, установих, че съм грешал сериозно. Тази т.нар. политическа класа не е някаква изолирана група от хора, която не допуска прием на нови хора. Тя не е от типа на средновековната аристокрация. Всеки, който изяви желание да изпълнява определени задачи, дадени му от членовете на групата, получава членство. Да вземем например настоящото издание на Парламента. Запитвали ли сте се, колко от тези хора вие в действителност познавате от предните издания? Със сигурност ще ви хрумнат пет, десет, двайсет, а дори може би и петдесет имена, които познавате и от предишните издания на Парламента. Кои са другите 190 човека, обаче? Това са хора, които съвсем доскоро са били средностатистически граждани, вършели са средностатистическа работа, имали са средностатистически проблеми и т.н. В някакъв момент от живота си те са решили, че могат да задоволят своите нужди, като се сдобият с малко власт. Това са хора, за които пътят им към просперитет преминава през властта. Един апартамент, малко земя, държавна служба за роднини, всякакъв род подобни недоимъци се решават с една държавна работа. ВСЕКИ средностатистически българин мечтае за такава работа и нещо повече – когато му се отвори възможност, той се възползва от нея. Изисквнията за влизане в групата на политическата класа са минимални. Дори не става въпрос за това да убиваш някого или да караш някого да страда. Достатъчно е само да изпълняваш дребни услуги, като например да гласуваш, както ти нареди партийното ръководство. Ето защо не се учудвайте, че в Народното събрание е пълно с неграмотни хора. Те не са там, защото са способни, ами защото са изпълнителни. В държавното управление, послушанието се заплаща много по-добре от това да си образован, грамотен и със собствено мнение. Последните неща дори са изключително голяма пречка и не са малко хората, които са загубили позицията си на държавни служители, само защото са отказали да изпълнят някакво безумие. Така че, дръжвата, това сме ние. Спънките не ги прави някой партиен лидер, прави ги съвкупността от бездействащи хора. Средностатистическите хора с малко повече амбиции търсят властта като най-елементарно решение за подобряване на материалното си положение. Там обаче ги пращаме ние и то доброволно и без да изискваме нищо предварително в замяна, и точно тук е ключовият момент – трябва да изискваме, преди да дадем.

Протестите по градове и села никога няма да постигнат успех, защото хората в управлението са убедени, че са заслужили да са там и нищо не е в състояние да ги разубеди. Те приемат държавната работа, като възнаграждение за техните способности, а не като отговорност. Така че, протестирането е нещо като „след дъжд качулка“. Делегираш властта в ръцете на група хора, като в замяна на това получаваш обещания, разноските, за които, поемаш ти. В последствие се възмущаваш, че тези обещания не са изпълнени. Като ти поискат нещо писмено, с което да докажеш, че ангажимента е поет, ти повдигаш рамене. Ето защо, аз смятам, че протестът трябва да започне предварително. Недоволстващите трябва да представят изискванията си още преди да преотстъпят властта. Ще онагледя идеята си с един хипотетичен пример.

Общината Х има проблем със сметището, което се намира на територията на общината. На всеки четири години, хората, живеещи там, делегират властта в ръцете на човек, който преди избора поема обещание пред тях да намери решение. Поради редица пречки, той не успява да изпълни обещанието си, но отчита успех на 90%, защото по негово мнение е изпълнил множество други неща, които макар и незначителни за хората, все пак е сметнал за нужно да свърши. Да речем, построил е обществена баня, която обаче не може да работи, защото общината има хроничен проблем с водоснабдяването в летните месеци. Тази процедура се повтаря под една или друг форма в продължение на пет мандата, сиреч в продължение на двайсет години. В един прекрасен момент по някакво чудо на хората им писва и заявяват, че няма да гласуват за никого, докато проблемът със сметището не бъде разрешен. За първи път хората са единни в своите искания и нито една партия не може да получи управлението на общината, което за тях в този момент е важно, защото на територията ѝ има ценни терени, които биха могли да бъдат отдадени на концесия, а парите да заминат в неизвестна посока. Патова ситуация, която би могла да бъде разрешена, ако някоя от партиите се заеме с разрешаването на проблема, за да получи властта от хората.

Макар и хипотетичен и леко идеалистичен, този сценарий не ми изглежда съвсем нереален. Най-малкото проблемите в него са абсолютно реални. Предпоставката за успех според мен е, хората да стигнат до съгласие относно най-големия проблем, който ги мъчи и да могат да се обединят около формата на протест. Тоест, те трябва да са готови да поемат инициативата в свои ръце и да могат да формулират конкретни искания, както и да ги отстояват. Точно тук беше най-слабият момент в протестите от миналото лято – те нямаха конкретно искане. Изискването за оставка на едно калпаво правителство е самоцелно и получаването ѝ нямаше да доведе до никакви подобрения, защото принципът на получаване на властта остава непроменен. Така че, изборите идват, може би недоволстващите групи ще успеят да се обединят около няколко конкретни проблема, които партиите да разрешат, за да спечелят доверието на хората за следващото Народно събрание.

Част от промяната в подхода трябва да е и начина, по който гледаме на политическия живот и четем новините. Безкрайното разискване на малоумните им скандали не води доникъде. Обръщайки внимание на глупостите им, само ги издигаме в собствените им очи и ги караме да се чувстват звезди. Не е нормално цяла една държава да се занимава с действията на един човек със съмнително психическо здраве и изцяло меркантилни цели. Не малка вина затова имат журналистите, които покриват важните неща, за да ни поднесат най-зрелищното, превръщайки така всякакви позьори в знаменитости. Вместо да направят политиците за смях пред всички, те ги превръщат в герои. Както правилно казва @vpdhimself – не четете новините, ами ги правете!