Tagged: приказни герои

Asking the right questions

Дезмънд и Малкия се влачеха по прашния път вече четвърти ден. Дезмънд не даваше признаци на неудовлетвореност, но Малкия изглеждаше така все едно са го накарали да изяде половин кило лиомни заедно с корите и то без мед. Не спираше да проклина решението на Мечока, но не казваше нищо по въпроса на глас. Потеше се обилно. Мечтаеше за дебелите сенки и планинските потоци.
– Нещо не е наред ли? – попита Стария мечок.
– Не, не, добре съм. Малко ми е пресъхлнала устата, това е.
Продължаваха да вървят. А, Малкия си мислеше, колко тъп трябва да е Дезмънд, че да обърка пътя, при положение, че маркировката беше безупречна. Стария явно беше тотално изкуфял. И до ден-днешен не можеше да си обясни, защо се реши да го следва. Можеше да избере, който и да е друг Учител, но не, той трябваше да избере точно мечка. Беше крайно време да си намери друг учител. Вече половин година безцелно се мъкнеше подир Мечока и нищо не беше научил. Учителят му говореше много рядко, а когато говореше, не казваше нищо смислено. Само двусмислици. Малкия не си правеше труда да задава въпроси, защото на няколко пъти получи отговори, които бяха против всичките му представи за добро възпитание и политическа коректност. Не можеше да преглътне отговорите на Дезмънд. Положението стана направо нетърпимо, когато преди повече от две седмици зарядното му изчезна и телефонът му остана без ток. До преди това можеше поне малко от малко да дава отдушник на чувставата си в Седянката, но това беше минало. Не се очертаваше скоро да стигнат до Цивилизация, така че до тогава оставаше откъснат от уюта на Мрежата. Предстоящите седмици щяха да бъдат критични. Не трябваше да си позволява да се конфронтира със спътника си. Веднъж да излезеше от тази каша, щеше да може да обсъди всичко с Останалите и да си намери нов Учител.

Дезмънд Мечока примлясна доволно и забърза ход. Малкият го погледна лошо, но нищо не каза.

Когато мразиш, мачкаш мравки

Дезмънд подви крак и седна върху дънера, извади меха и отпи, след което извади кърпичка и попи капчиците от мустаците си.
– Не гледай толкова лошо, ще предизвикаш смущение в Силата.
Малкия го погледна намусено. Беше калпав ден и по-лошото беше, че не знаеше защо. Калта беше засъхнала по крачолите му, а по-прясната още се стичаше от обувките му.
– Смяташ ли, че Луната ще изгрее днес?
Слънцето беше на път да се скрие зад Телевизора, а Екрана все още си стоеше на телевизионна таблица и не даваше признаци за някакво предаване. Пред него на върволички забързано препускаха хора с костюми и куфарчета, най-вероятно прибиращи се от работа.
– Или ще изгрее или няма да изгрее, какво толкова си се притеснил – попита Мечока, повдигайки вежда.
– Птиците няма да могат да спят, като хората и утре пак ще се блъскат в нас.
Не му се мислеше, каква досада щеше да е – нявсякъде перушина и истерични крясъци.
Нямаше съществен повод за притеснение. Чумата не беше наблизо, беше ял три пъти днес. Дори мислеше да си изпроси от Стария глътка от неговата манговица. Обаче всичко се вреше под краката му, колкото и да се опитваше да ги избегне. Прокълнато чувство. На всичкото отгоре липсата на Миризмата направо му бъркаше в мозъка. Да такава степен, беше свикнал с нея, че липсата ѝ опъваше нервите му като струни на предела на чуваемото.
– Има ли надежда, нещата да си дойдат на мястото? – попита, след като разседла мулетата и хвърли раницата от гърба си. Щеше му се да уцели калната локва, но не се получи.
– Правило ли ти е впечатление, че колкото повече гледаш към Слънцето, толкова по-спокойно ти става?
Малкия знаеше, че в думите на Мечока имаше истина, но в момента всичко го сърбеше и не можеше да се концентрира. Затова реши да отклони темата.
– Какво ще ядем утре, пак ли пилешко?!
– Обичаш ли сладолед? – попита Дезмънд ни в клин, ни в ръкав.
– Сладолед обичам само през зимата и то само, когато температурата падне под -20 градуса по Сноу. Нямаше да е зле да се изкъпем. Вие мечките колко често се къпете?
– Само, когато е абсолютно необходимо. Козината ни има свойството да се самопочиства.
„Колко по-лесно е да си мечка“, замисли се Малкия човек. Не броиш, не смяташ, не трябва да помниш, кога за последно си се къпал. Тръшна се уморено на пейката и се загледа в афишите. Имаше нужда от някакво културно мероприятие, но колкото и да оглеждаше плакатите, не можешe да си хареса нищо. Мечката зад гърба му весело се търкаляше по гръб в тревата, мачкайки жълтурчета наред. Ръмженето ѝ беше опияняващо. Сънят нежно размачкваше гърба на Малкия и той започна да се унася. Луната се появи на Екрана – малка светла точка, която бързо растеше, за да достигне истинските си размери и ръждиво червения цвят.

Скок

Малкия сръчка позаспалия огън и пламъците започнаха да нервничат. За пореден път се възхити от това, че не може да се накара да отлепи поглед от светлината.
– Учителю, възможно ли е човек да прескочи себе си?
Тишината захлупи всичко. Дърветата в огъня спряха да пращят. Малкия продължаваше да гледа втренчено мързеливите пламъци.
– Струва ми се трудно постижима задача, дори за най-виждащите и най-чуващите – изръмжа Мечока. – В мислите има определена последователност. Всяка води след себе си други, всяка от които води след себе си други. Дървото пуска корени бавно и постепенно отгоре надолу. И така трябва да бъде, защото ако прескочи определена стъпка, загубва връзка с действителността.
– Ами, ако някой му разкрие някоя от стъпките, а той още не е стигнал дотам в размислите си? – попита нетърпеливо Малкия, все така зяпайки огъня.
Мълчанието на Дезмънд Мечока отново запълни Светлия Похлупак. Малкия не намираше сили да продума.
– Ако приеме разкритието за истина и продължи веднага оттам, ще се изгуби в мислите си, няма да знае къде се намира и така ще изгуби ценно време. И най-голямата мъдрост, казана в неподходящия за теб момент, може да е напълно безполезна за теб.