Tagged: Рошийн Мърфи

Ruby Blue

Róisín Murphy Live at Lowlands Festival 2005
Рошийн Мърфи Lowlands Festival 2005

Тъй като съм във фазата Молоко и Рошийн Мърфи от известно време насам, мисля, че е справедливо да напиша нещо по-пространно по темата.

Най-ранните ми спомени за Молоко са някъде от средата на 90-те години, когато едно средно статистическо mp3 струваше около половин час dial-up връзка и много часове ровене из мрежата преди това, докато стане ясно къде се крият интересните неща. Тогава представата ми за Молоко беше горе-долу такава – странна и екстравагантна група, която прави музика на границата на слушаемото и която e произвела два страхотни хита. Естествено това са Time is now и Sing it back, като последната определено води с няколко обиколки. Аматьорското ми мнение, е че Sing it back трябва да влезе в някой учебник.

Оттогава нещата с групата доста се променят. След четири албума (последният, от които е мега драма; ако не ми вярвате, чуйте Statues.) Марк Брайдън и Рошийн Мърфи се разделят (във всяко едно отношение), като професионалните последици за нея са много по-сериозни, тъй като тя е по-неопитната от двамата.

Това, което се случва след това е доста интересно и дори впечатляващо – Рошийн излиза с първи самостоятелен албум, който е още по-експериментален от това, което Молоко са правили до този момент. Това е Ruby Blue, оценен от критиците, но много непопулярен и некомерсиален.

Албумът е забележителен. Освен от конвенционални музикални инструменти, мелодията е съпроводена и от звуци от най-различни предмети от ежедневието, като прахосмукачки, посуда и други такива. Идеята е на продуцента и съавтора Матю Хърбърт, който е голяма почитател на подхода. Това, което се е получило накрая е нещо като пряк път между миналото и бъдещето в музиката. Ако се заслушате внимателно ще откриете много елементи от джаз, фънк, синтпоп, трип хоп, електронна музика (най-общо казано), ню джаз и дори малко алтернативен рок.

Така подредени думите не описват по никакъв начин пълноценно това, което се случва в песните. В действителност звученето е много зряло и си личи, че всичко е много добре премислено. Красотата се крие в детайлите, които няма да откриете, ако слушате албума отгоре-отгоре. Няколко пъти го слушам вече и всеки път се изненадвам, колко нови неща изникват. Последното ми откритие, например, е колко много от настроението и звученето на Águas de Março има в Through Time. Night of the Dancing Flame пък спокойно може да е част от програмата на някое кабаре на друга планета след, да речем, сто-двеста години. Учуди ме сериозно с това, колко силно в представите ми е свързан дисонанса с бъдещето.

Sinking Feeling още повече задълбава в дистопичното, което ни предстои. Ако има продължение на Blade Runner, то със сигурност тази песен трябва да е част от саундтрака.

В албума има и жизнеутвърждаващи песни. Sow into you е приятно отнесена, а If we’re in love e много безгрижна песен от 80-те. Лек и подскоклив ритъм, соул мелодия и всичко е предвидимо и в перфектна хармония. Контрастът с Ramalama Bang Bang e жесток.

Финалът с The Closing of the Doors е по класически придружен от питие.

След първото чуване на албума логично идва и въпроса, това чудо може ли да се възпроизведе на живо. Оказва се, че може. Случвало се е вече неколкократно. Затова има много доказателства, пръснати из мрежата. Пълен концерт има само един обаче, и това е на Lowlands Festival. Изпълненията са добри и в много силни версии. Музикантите са на ниво. Рошийн обаче не е в най-добрата си форма. Поне не през цялото време. Голямото търчане и раздаване от времето на Молоко ги няма в този концерт. Няма начин да не забележите и колко е притеснена и несигурна, особено в началото. Може би това е било едно от първите и́ самостоятелни представления на голям фестивал, не знам. В крайна сметка концертът е много интересен и заради това. Показва, че не всичко е лесно и преминаващо гладко, колкото и добре да си се подготвил, а така също и че колкото и голяма звеза да си бил преди време, пак трябва да си внимателен, когато се захващаш с нещо ново.

you’re in the presence of greatness

Онази песен, One For My Baby (One More for the Road), която Роби изпълнява толкова по-хубаво от Франк Синатра, без всякакво съмнение под въздействието на някакви опиати, си има близнак. От противоположния пол. Казва се It’s All Right With Me и е написана от Коул Портър през 1953. Сега, аз може и да съм пристрастèн към Рошийн Мърфи, но в името на справедливостта и обективността, претърсих де що можеше из интернета и по-добро изпълнение на песента от това не намерих. Много неща мога да напиша за мис Мърфи, но рискувам да прозвуча като маниак, а не като ценител. Затова на първо време има думата само музиката. Прелестта ѝ е ненадмината! Особено в тази песен, която е толкова далеч от обичайния ѝ стил.

Another Fine Morning

Baby I won’t die without you by my side
As long as you return into these arms that burn
Baby I won’t die just take a look inside
Into these eyes that burn, come to these arms that yearn

Няколко пъти беше отлагал алармата и мелодията, от която всяка сутрин чуваше само първите от пет до двайсет секунди, вече болезнено попиваше в мозъка му. Трябваше да става. Захвърли одеалото с едно решително движение и почти със скок се озова седнал на ръба на леглото. Поклати крака, погледна ги някак съжалително, все едно бяха танцували цяла нощ и потъна в размисъл. За пореден път ранното ставане не му се беше получило. Мисълта затова отприщи обичайните самообвинения, които плъзнахаа навсякъде и за нула време нащърбиха повърхността на идеално гладката му аура. Гласът отвътре услужливо го сръчка.

Отново беше валяло и по всичко личеше, че цял ден ще прокапва. Бяло-сивата плътна и хомогенна мътилка, позната още, като небе, застъргваше в покривите на отсрещните къщи. Толкова беше плътна, че източникът на светлина не можеше да бъде идентифициран. „Неидентифициран Летящ Обект!“ – помисли си. Беше забравил откъде идва светлината на планетата. Не беше виждал Слънцето от седмици. Единствено иконката с жълтичко кръгче със 6 лъча, закачливо завито в единия край с малко пухкаво бяло облаче, на апчето за прогноза за време още му напомняше, че има и такова небесно тяло, което любезно ни даравя със светлина и ни помага да си произведем витамин Д.

Изправи се, протегна се и тръгна към кухнята. Пътем легна на пода за няколко лицеви, усети гадното опъване в рамото и си каза, че нещо не е наред. Вдигна гирите няколко пъти, измрънка наум, че са много тежки и ги заряза насред хола, като внимаваше да не го заболи кръста.

До вечерта щеше да е забравил всичко и на следващата сутрин щеше да може отново да започне на чисто. Нов живот. Нова надежда. Всяка сутрин. Сега обаче, единствената идея, която го тикаше напред, беше да стигне до кухнята, където беше кафеварката.

Беше доста тихо. Обичайният уличен шум липсваше. „Трябва да слушам музика по-тихо.“ – припомни си услужливо, стигайки най-накрая до кафеварката. Извади цедката, изтръска старото кафе в кофата, изплакна я, изплакна също горната и долна част на кафеварката и наля вода от чешмата. Отвори шкафа и извади тенекиената кутия с кафето. Сипа няколко лъжички, като внимаваше да не посипва кухненския шкаф с кафе. Този път не се получи. Всъщност, никога не се получаваше. Завинти кафеварката и я сложи на включения котлон.

Следващата мотивираща стъпка беше да чуе новините, докато избира нещата за закуска. Сирия, ООН, ЕС, кризата, рохко яйце, финансова стабилност, Шампионска лига, сирене, пълнозърнест хляб и чаша портокалов сок, Реал Мадрид, Барселона, две-три кафета с нещо сладко…

Време за работа. Следващите осем-девет часа щяха да са мъчни. Някак трябваше да ги преплува, за да стигне до следващото простичко удоволствие – вечерята и питието.

И така всeки ден…

caught in a loop I

Do you belong to
what you’re hanging onto?
Are you caught in a loop?
What is wrong with you?

На Burial попаднах преди време и мислех, че мрачните му музики ще ми омръзнат бързо. Не стана точно така. Първо, мрачни, мрачни, колко да са мрачни и второ … дори и след 25-тото слушане, този човек има с какво да те изненада звуково. И не само това. Всяка музика променя светогледа, но творбите на Burial те вкарват в нов свят с венозна скорост. „В нов свят“ може би не е точното описание на това, което се случва. Светът си е старият, но изведнъж започваш да го виждаш по много различен начин – като цяло отвисоко, много-много дистанцирано и забавено. Трудно може да се опише с думи. За протокола – не пуша нищо, напоследък дори съм разредил и пиенето. Само на музика карам.

Мисля, че добра първа среща е – Ashtray Wasp. Пращенето е гениално, има го и на други места.

В днешно време стиловете са сложно нещо. Поне на мен ми е трудно да опиша една песен САМО с един стил. Мисля, че Ashtray Wasp не е дъбстеп, но със сигурност е по някакъв начин свързана с него. Може би е това, което идва след дъбстеп-а. Не знам. На места се споменава ‘future garage’, подсъзнателно доста ми допадна. Това, което у дъбстепа липсва според мен, а при Burial е много отчетливо, е „концептуалността“, ако мога така да се изразя – няколко теми навързани във времето в една обща идея.

Loner е по-ритмична творба. Напомня ми малко на пситранс и като цяло е доста по-хомогенна. Може човек да се пораздвижи малко на такъв фон.

Truant разказва история. Различна за всеки слушател. 🙂

Ниските честоти са просто покъртителни и те карат да настръхнеш от кеф, въпреки цялостното меланхолично чувство. Удивителен ефект!

В нетя има много парчета, миксове и ремиксове, които се приписват на Burial. Самият той май не се появява много-много. Дори май дълго време не е било ясно, кой е авторът на тези приказни неща. До много скоро нямаше абсолютно нищо в Уикипедия освен това, че се предполага че Burial е псевдонимът на William Bevan от London. При всички случаи, да е жив и здрав и да продължава да ни вкарва в дълбоки размисли с музиката си.

И още

Респект

Ще уважавам Диана Крол винаги заради един единствен акорд и заради начина, по който казва „ш“ и „dreams“.

Ще уважавам Принс винаги, заради китарата в Kiss.

Ще уважавам Майкъл Джексън винаги, заради Bad.

Ще уважавам винаги Рошийн Мърфи, заради начина, по който казва „Thank you so much!“ след едно изпълнение на един концерт.