Tagged: филми

Малко немски сюреализъм

Не знаех кой е Карл Валентин и малко се засрамих, като ме попитаха риторично и назидателно – как може да не знаеш кой е Карл Валентин!? Затова вчера се заех да разбера.

Човекът е бил много странна птица. Засега не се наемам да го описвам и да се изказвам за творбите му, защото се опасявам, че ще нагазя в някакви много тъмни води на изкуството, но мисля, че спокойно мога да го определя като забележителен. Ще кажа още, че бях много впечатлен от Мистериите на един фризьорски салон или по-точно бях впечатлен от това, че филмът е сниман няколко години преди Андалуското куче. Според биографичния филм от по-долу в уречения ден на снимките се установило, че Бертолт Брехт е забравил сценария, затова всичко във филма било импровизирано. На мен ми беше интересен, защото навява мисли за онази Ремарковска Германия, дето изчезва безследно след края на Втората световна война.

Тук има и вариант с музичка и английски субтитри.

За още по-любознателните има и биографичен филм. Чичото, дето говори с тежък баварски акцент доста ме подразни. Останалото е добре.

Най-голямото богатство

Може би заглавието на този пост не пасва много на съдържанието му, но това ми беше първата идея за заглавие на пост, която ми хрумна, когато направих следното откритие:

Оказа се, че хрумването ми съвсем не е без основание, защото темата е далеч по-фундаментална от филма и конкретния пример.

В последно време много се говори затова, че на някой му е накривена капата заради това, че някакви неща се копират, че не са оторизирани, че са без съгласието на н’ам си кой си. Може би тези изказвания имат някакво основание. Може би на някои хора работата им наистина зависи от това. НО, ако метнем едни поглед към историята, същото ще се окаже валидно и за хората, занимаващи се с търговия на роби или пък за надзирателите по разните лагери (има ги много, няма да ги изброявам, сещате се). Казано накратко, не можем да оправдаем действията на даден човек с това, че той създава работни места. Не смятам да задълбочавам в тази тема. Не съм специалист по законите за запазване на авторски права и какви ли още не, но откровено мога да кажа, че страдам от тях. За това друг път. Сега просто искам да дам пример за това, какво губим, когато налагаме гореспоменатите ограничения. Буквално онагледявам примера си с клипа от vbox.

Ако сте почитатели на баскетбола, както съм аз, най-вероятно сте усетили, че с този спорт (най-вероятно е така във всеки спорт) върви цяла една култура и „Белите не могат да скачат“ заема едно много достойно място в нея. За тези, които не се вълнуват от спорта, трябва да отбележа, че филмът не печели с реализъм или нещо подобно. Филмът просто разказва една история и това е всичко. Но това е направено по един очарователен начин. Ако сте гледали „Хакери“, когато сте били на 13 със сигурност ще ме разберете.

„Белите не могат да скачат“ е забавен на английски. Гледал съм го няколко пъти в оригинал. Но това, което са постигнали незнайните воини-преводачи, които отнякъде са докопали оригинала на филма в началото на 90-те и са произвели копието, с техния превод е достойно за награда. Без преувеличение, те са пренаписали диалога, сътворявайки един почти нов филм, който е станал в пъти по-забавен от оригинала. Говорил съм с много хора и всички са били единодушни, че това е Превода. Можете да се убедите сами – доказателството е по-горе.

Преди време даваха филма по БНТ. Таях някакви микроскопични надежди, че може би на някой му е попаднала „пиратската“ касетка от едно време с монотонно-говорещия човек, който не спира да реди лаф след лаф. Естествено, надеждите ми не се оправдаха. Нещо повече – „новият“ превод, за когото някой е взел пари (може би не много, но все пак е взел, защото това е „легалният“ начин), беше просто отчайващ.

Накратко извода за мен е, че установеният ред не винаги дава най-качествените резултати. И колкото повече го „установяваш“ с идеята да угодиш на тази или онази компания, паразитираща около оригиналния продукт, толкова повече вероятността да свалиш качеството е по-голяма.

А иначе, най-голямото богатство е разнообразието. И така.

True Grit

Не искам да звуча мизантропски и хомофобски. Просто искам да обърна внимание на определен тип поведение, което според мен не подлежи на толериране, а в действителност ни бива навирано в носовете, като нещо положително със силен героичен отенък. Понеже знам, че веднага някой ще изреве – е да, ама виж как играха и как беше сниман – бързам да кажа – моите аплодисменти за артистите, участващи в този филм, както и за режисьорите и операторите. Прекрасна игра на Джеф Бриджес, същото се отнася и за мис Стийнфелд. Мат Деймън според мен не беше много на място в този филм, но въпреки всичко се постара. Всички са си свършили работата толкова добре, за да може от цялото това нещо да излезе един наистина качествен продукт. Какво видях аз, като история, обаче.

Видях един крайно алкохолизиран тип (Руустър Когбърн) с ужасно много наднормено тегло, който издевателства над местното население, когато му се удаде възможност и който е безчинствал по време на Гражданската война с мандат от правителството на Севера. Един доста смешен тексаски рейнджър (Лабийф), който пък си е развявал коня в услуга на Юга. Един търговец, който направи две много тъпи сделки в разстояние от няколко минути и едно безсмислено твърдоглаво момиче (Мати Рос), което си е наумило, че трябва да получи кръвно отмъщение и което успя да завърти на пръста си всички тези хора в услуга на собствената си болна амбиция да отмъсти на човека, който е застрелял баща ѝ. Много важен момент в историята е това, че шерифът на градчето, в което баща ѝ бива убит и предлага три възможности за „наемен“ шериф, от които тя избира точно този, който е довел най-малко грешници до съдебната скамейка. Всички отрепки са пожънали, каквото са посяли, на място, с помощта на безпогрешния му мерник. В резултат на стеклите се в завръзката обстоятелства с течение на филма са убити около десет човека, две индианчета са безжалостно наритани (едното два пъти) от дебелия Когбърн, един кон е застрелян, след като се срутва на земята от изтощение, транспортирайки ухапаната от змия Мати до най-близкия блокхаус, където ръката ѝ е ампутирана.

От всичко това лъха на гнило единствено и само „Целта оправдава средствата“. Взимането на правосъдието в собствените ти ръце и немирясването, докато не получиш първосигнално удовлетворение с цената на всичко. Ако това е някаква традиционна американска ценност, изобщо не се учудвам на батаците, които успяват да сътворят в последно време по всички краища на земята, а така също и в собствената си държава. Цялото това ми намирисва на съветските военни филми едно време, в които добрите винаги бяхме прави, каквото и да става. Благодаря за вниманието.