Tagged: games

HALTING STATE – CHARLES STROSS CH5

Интерлюдия
Световна фактопедия на ЦРУ, 2017

Шотландия
Координати: 54°38′ с.ш. 1°46′ з.д. – Западна Европа, заема северните две пети на Великобритания

Флаг
Описание: Небесно син фон с белия кръст на Свети Андрей Първозвани (диагонален) на преден план. Като член на ЕС, флагът на ЕС също може да бъде използван.

Име на държава
Общоприета дълга форма: Република Шотландия
Общоприета къса форма: Шотландия
Код за данни: SCO
Държавно устройство: република, членка на ЕС
Столица: Единбург
Независимост: 1 Януари 2012
Конституция: 3 Март 2011; влязла в сила на 1 Януари 2012 при получаване на официална независимост
Правосъдна система: основаваща се на Римското право и традиционния Шотландски закон; значително променен според местните концепции, съвместим с corpus juris на ЕС; съвместим с ЕС…

Икономика
Преглед на икономическото състояние: Икономиката е малка и зависима от търговията. Добивът от шелфовите залежи на нефт и природен газ, който преди е бил най-важния сектор на икономиката, сега е значително свит и заема 32% от БВП и е отговорен за 46% от износа на страната. В сектора работят 25% от работната ръка в държавата. Финансовият сектор все е още е голям и възлиза на 24% от БВП и 40% от износа на страната; в Шотландия десйстват несъразмерно голям процент от бившите банки и застрахователни компании на Обединненото кралство. След получаване на независимост и влизането в ЕС, страната се възползва от значитлено субсидиране от страна на ЕС, за да развие най-бедните си региони. Инфлацията е ниска, а положителния търговски баланс е постоянен. Безработицата остава сериозен проблем в районите доминирани преди от тежката индустрия и затова намаляването ѝ е един от приоритетите на правителството.

Политика: Шотландия е известна с постоянната си склонност към лявата политика и отхвърлянето на либералните икономически и консервативните социални практики, насърчавани от южните ѝ съседи – тази тенденция допринася за разпадането на бившето Обединено кралство. Въпреки това управляващата Шотландска Национална Партия води агресивна политика на насърчаване на инвестициите вътре в страната и е основала агенция за индустриално развитие, за да подпомогне малките местни фирми. Моделът, който следва страната е описан като „по стъпките на Ирландия и Норвегия“, поради което на Шотландия се гледа като на една от групата „Атлантически тигри“ – малки, но здрави икономики в западния край на ЕС…

HALTING STATE – CHARLES STROSS CH4

Джак: Махмурлук

Дебъг:
Седиш полузаспал във фотьойл. Очите ти за затворени и се чувстваш ужасно замаян. Главата ти е пълна със смесица от следгрипна мъгла, памучна топка от забавени рефлекси и тъпа осъзнатост. В пълен контраст с нормалното положение на нещата, можеш да си чуеш мислите – мъничко колебаещо се гласче, което се лута непрестанно в затвора на черепа ти, което като се замислиш не е изненада, имайки предвид количеството трева, което току-що изпуши. В далечината напевното звънтене на трамваите образува възхитителна хармония, отекваща в леден разкош между покривите наоколо. Като вълшебен глас в клип от представление на Лори Андерсън, се питаш:
„Какво правя тук?“

Рестарт:
Звънтене в ушите ти. Оп, май си задрямал. Това е проблемът в пушенето, за да забравите…
Забравите? Ми да, бяхте ти, Мич и Бъджи. Том не можа да дойде, защото беше прясно оженен и съответно много отговорен, но вие тримата – ти, Мич и Бъджи сте три от четирите крайъгълни камъка на бившия Архитектурен Екип в Социални Мрежи и долетяхте дотук с евтин полет от Търнхаус, за да се натряскате и научно да потвърдите проучванията на деструктивния ефект на канабиса върху краткотрайната памет, защото, ей богу, много по-приятно е от това непрекъснато да си спомняш, как лошо са те изпързаляли.

Което пък те докара до там, че да седиш полу-припаднал в кресло, тотално гипсиран, на тесния павиран тротоар покрай Принсенграхт, слушайки алармения звън… и размишлявайки върху печалните остатъци от кариерата ти. Четири години в елитното крило „Мръсни трикове“ на Лупусофт, прекарани в работа в специални проекти за възпрепятстване на корпоративните врагове, след това трансфер в относително чистата геймплей страна на Стийминг. Четири години в смъртоносни походи и невротично преследване на крайни срокове в бежово боядисан ад от офисни кутийки (точно когато много повече ти се искаше да плаваш в открито море); безумни дивелопърски лагери организирани в злокобни, осветени с прожектори и оградени с бодлива тел противобомбени укрития в Грампианските планини; уикенди, прекарани в мъкнене с екипа по разни тийм-билдинг организирани събития с лазерен далекомер и поръчковите ваканции (нима не беше весело да се опиташ да се изплъзнеш от лапите на големия хулиган от Портобело, който си беше наумил, че си наемен убиец някъде от юг, който го преследва, за да му разпори корема и непрекъснато се опитваше да накара бандата си да ти смажат фасона?). През цялото време преживяваше на сандвичи с фастъчено масло и прокиснали кутийки със суши за вкъщи, докато талията ти се разширяваше, а полезрението ти се свиваше от зяпане в екрани с размера на училищни черни дъски през целия ден и половината от нощта.

След това дойдоха уикендите в предсмъртна агония, уикендите откраднати от фирмения мендижмънт с цената на кървави сблъсъци с ЧР отдела, за да можеш да се върнеш в Рочдейл и да прекараш малко време с майка ти, която беше на смъртно легло заради рака на белите дробове или да посетиш Софи и Бил и племенниците. Докато един ден, майка ти вече я нямаше, а това в кьошето си ти, ти с твоята заплата от шейсет хилияди евро и завещанието, което отчасти потъна в мизерна малка дупка в Колониите и ипотека, която няма да можеш да изплатиш преди да се пенсионираш и без никакъв шибан живот. (Добре де, имаш още и навика ти да пушиш и криминалното ти досие, но това е само храна за обсесивно-компулсивното ти разстройство.) Това е животът ти, все един и същ, откакто издрапа от завършването на Компютърни науки до начинаещ програмист преди седем години, така наречения ти живот е едно брилянтно буржоуазно блато, в което няма място за нищо друго освен за работа. Така че ти се стараеше да си непрекъснато зает, за да не те е грижа затова, докато…

Миналата седмица не закриха Стийминг и не ти казаха да си събираш партакешите с половинчасово предупреждение. Ето ти заплатата за следващия месец на ръка, а сега се измитай оттук, изрод такъв! Внезапно ти осъзна, че нямаш живот. Въпреки, че копелетата те накараха да научиш повече за футбола в Шотландската Първа Лига, отколкота капитана на националния отбор.

„Извинявайте. Не можете да спите тук…“

Рестарт:
Най-лошото в това беше, че ти мразиш футбола. Естествено, да признаеш, че мразиш футбол, докато работиш за Стийминг щеще да е равносилно на това, някой от екипа на американския президент да признае, че религията е силно прехвалена, абститенцията не дава никакви резултати и това, от което държавата наистина има нужда е малка порцийка комунизъм с гарнитура от ислямски екстремизъм за вкъщи. Това е едно от онези неща, за които просто не можеш да говориш в ЛупуСофт, не и докато те притежават изключителните права върху франчайзите на фен клубовете на Рейнджърс и Хиберниан едновременно и се опитваха да издоят допълнителен приход от всички глупаци, хулигани и безделници, които установиха, че ЛАРП-ът, в който получаваш възможност да се правиш на футболен хулиган сред одобряващи възрастни е много по-добър от другия вид ЛАРП (в който се правиш на хулиган с неодобряващи възрастни, докато елитът на Лотианското окръжно и Специалните части се опитват да те окошарят със сълзотворен газ и елкетрошок). От друга страна, успяваше да прикриеш омразата си без особени затруднения. Ти си буржоазен либерален гийк, който си мисли, че екипен играч е обидна дума, но вярваш в обществото, вярваш във фишовете със заплата и финансовите отчети, вярваш в това, че справедливостта ще възтържествува и ти ще успееш да си го върнеш на дебелоглавите спортистчета, които се постараха да превърнат живота ти в училище в ад… и както се оказа, докато работеше по Стийминг ти съумя да се убедиш, че работиш за своята кауза, защото всяка работа, която води до това крещящите маймуни да си играят с мобовете вместо да разхвърлят бирени кутии и да се натискат на невинните хорица по улицата, трябва да е добра работа. Мрежовите ЛАРП-ове бяха хит в гейминг индустрията от последното десетилетие, още щом Спуукс излезе и даде възможност на участниците да живеят още един живот, като тайни агенти; Стийминг трябваше да регистрира нов рекорд в печалбите и да махне ненормалниците от улиците. Също така, освен другото, плащаше и ипотеката.

Така беше до преди катастрофата на финала от Болонската купа и ударът в гръб на социално психологическото проучване в Лансет в седмицата след това, което заби пословичното журналистическо перо дълбоко и го развъртя яко. В офисите на Холирууд Роуд заваляха въпроси и министрите станаха загрижени и сериозни и започнаха нервно да прилагат лицемерния камшик по задницата на умрелия кон на гейминг индустрията с голямо удоволствие и усърдие. В този момент мениджърите на ЛупуСофт преразгледа компромиса между риск и печалба, който е неизбежен, когато съпоставяш защитаването на инвестицията във втородивизионен виртуален свят за футболни хулигани и подвеждане под съдебна отговорност и решиха, че най-професионалното нещо, което може да се направи е да съкратят жалкия ти екип.

Може би нещата в заседателната зала на борда щяха да се развият друояче, ако Полицията не беше разкрила мрежа от уонаби серийни убийци от Малката Лига, които използваха Стийминг за да репетират погрома от следващата събота на Ийстър Роуд: но това беше последния пирон в ковчега. Светът на костюмарите обича винаги да има изкупителна жертва от гийкове и ти и момчетата не бяхте изключение от правилото. Така че не оставаше нищо друго освен да вземеш самолета за Амстердам и да се наквасиш до несвяст през уикенда, да не говорим за напушването, което ти предизвиква звукови халюцинации под формата на трамвайни звънци.

„Извинявайте, сър, но не можете да спите тук.“

Отваряш очи. Звуковата халюцинация гледа към теб през очилата за наблюдение така, все едно никога не е виждала дрогиран турист. Толкова е любезна, че за момент изпиташ пристъп на перверзна благодарност, докато тревата не отстъпва малко, за да осъзнаеш, че тя е полицайка и ако включи, че не си много в съзнание, е напълно във възможност да привика цяла рота униформени, които да направят така, че да изчезнеш в някоя бетонна килия преди дори да можеш да изщракаш с пръсти.

Опитваш се да кажеш „Моля Ви, не ме арестувайте, аз съм просто сънен турист, няма да създавам проблеми.“, но всичко се струпва в гърлото ти и накрая от устатата ти излиза нещо от рода на „Мгрхахотано.“ Напрягаш ръце в опит да се вдигнеш от фотьойла – струва ти се, че да се изправиш в този момент ще е най-удачното нещо – но точно тогава виждаш, че фотьойлът е разположен до стълба на пътен знак, за който твоите приятели любезно са заключили лявата ти китка с белезници. А проклетият звънтящ звук не ще да спре – не е в ушите ти, нали!!?

„А?“, казваш, гледайки тъпо покрай полицайката в посока към магазина за антики от другата страна на паважа. Има нещо странно във витрината, начинът, по който светлините се отразяват в нея или не се отразяват, както беше в случая. Строшена, казваш си мъдро. Някой беше счупил витрината на магазина за антики и беше замъкнал дразнещо уютния фотьойл на паважа, за да можеш да поседнеш. Ако говорим за сценарий в игра, който тотално се е объркал: положението в което се намираш, прилича на такова, в което можеш да свършиш в Eргенска вечер: Преследването, ако започнеш да тормозиш шаферките.

„Столът Ваш ли е, сър?“

Понякога, когато се смееш от устата ти излиза бълбукащо-хълцащ звук, като от хиена, която се задавя до смърт с храната си. Можеш да го чуеш сега, надигащ се изпод джоба на ризата ти, метален и непрекъснато повтарящ се. Улитамативното звънене на мобилен телефон, дразнещо до немай къде и все пак точно тази джаджа не беше собственост на група крадливи подляри.

„Изшфинете, телефона ми…“ Дясната ти ръка е свободна, затова се опитваш с нея да измъкнеш телефона от джобчето на ризата. Някакси в последния час ръката ти е премръзнала и изтръпнала, а пръстите ти се усещат като наденички, от които телефонът само се изплъзва.

„Внимавайте, сър. Вие ли взехте стола от магазина? Кой Ви е завързал за знака ‘Паркирането забранено’? Мисля, че трябва да духнете в уреда, сър?“

Разбираш я по-лесно от полицията в Единбург, което не е лошо, защото гласът в другия край на линията е всичко друго, само не и разбираем. „Джак? Здрасти, Софи е! Добре ли си? Зает ли си в момента?“

„Не, сега не…“

„Срамота, съжалявам, но можеш ли да ми направиш една услуга? Рожденният ден на Елзи е по-другия вторник и се чудех…“

Издишаш в уреда, който полицайката ти подава, след това преглъщаш. Сестра ти чурулика в другия край на линията, без изобщо да се усеща, какво става, а ти наистина трябва бързо да прекратиш разговора. С много усилия успяваш да принудиш устните си да формулират думи на някакъв извънземен език: „Напиши ми имейл. По-късно…“

„Ама много е важно!“, настоява Софи. „Добре ли си, Джак? Джак?“ Кънтящите акорди на Западняшкия ѝ акцент образуват резонират с тръбичката на уреда, а диодът в другия му край свети в червено, като бутона за прекъсване на разговара.

„Мисля, че е най-добре да дойдете с мен, сър.“ Тя има ключ от белезниците, за което си благодарен, но пък иска да прекъснеш разговора, а това е учудващо трудно, защото Софи продължава да обяснява нещо за рожденния ден и конформацията на племенницата ти – съпругът ѝ иска Елзи и Мери да имат традиционно възпитание – а ти продължаваш да се съгласяваш с нея, защото „ще може ли да спреш да говориш, защото едно холандско ченге се опитва да ме арестува“ не е стандартния начин да прекъснеш такъв разговор. (Само ако можеше всяка семейство да си има кодови думи, като във всяка игра с добавена реалност.) В този момент разговорът влиза в задънена улица, докато намръщено поглеждаш полицайката, а тя ти покзва показалец, след което отключва белезниците, извърта ръката ти зад гърба, измъква телефона от ръката ти и оковава китките ти, преди да можеш да кажеш ‘аста ла виста’.

Очертава се великолепен уикенд, няма какво да се самозалъгваш. А след това идва понеделникът, който можеш да очакваш с нетърпение.

HALTING STATE – CHARLES STROSS CH3

Илейн: Нагласена работа

Защитавай се!
Намираш се в централния кораб на църква от седемнайсети век, чийто изкусно издялани каменни повърности са слабо осветени от свещи. Десният ти крак е отпред, коляното леко сгънато. Можеш да почувстваш леката кривина на износената плоча под пръстите си през ръчно изработените ти кожени пантофи. Дясната ти ръка е повдигната, а дланта изпъната, все едно насочваш оръжие диагонално през гърдите си, дулото потреперващо в посока към покрива на западното крило. С лявата си ръка поддържаш дясната, като че държиш тежък пистолет. Тежкият пистолет описва добре оръжието ти – дългата сабя може и да е направено от стомана и да е дълга повече от метър, но не тежи повече от Колт Пайтън и е балансирана така, че да се усеща като продължение на пръстите ти.

Изправена си пред мъж, който е на път да се опита да те убие. Облечен е в черно подсилено с кевлар моторджийско яке, по което с японска плюнка са окачени оловни тежести, джинси, Док Мартинс и защитен шлем обсипан с камерни лещи. Също като теб и той държи дълга сабя с дизайн от петнайсети век, дръжката под формата на кръст предпазва ръцете му, които са вдигнати, като на бейзболен играч в очакване на топката. Разбира се, ти не виждаш якето и докмартинсите, защото също като твоя опонент и ти носиш шлем с хед-ъп дисплей, който изцяло покрива лицето ти, превръщайки човека срещу теб в рицар облечен от главата до петите в Милански доспехи – Ренесансовия еквивалент на тежък батъл танк.
„Да опитаме това отново“, предлагаш, пружинирайки на място.
„Разбира се.“ Той се поклаща леко на пети и за момент имаш сюреалистичното усещане, че той не държи сабя, ами бухалка за крикет от обратната страна.
„Майка ти носи военни ботуши!“
Не си сигурна, че това е най-правилното нещо, което можеш да кажеш на тежък батъл танк от късния петнайсети век, но той го приема, по начина, който си имала предвид и което е по-важно забелязва, че променяш гарда с, навеждайки върха на сябата си. Напада те мигновено, без никакво коварство, просто диагонално замахване, завъртащо се напред, така че да отреже парче шунка от теб.

Естествено, това е точно нещото, което си очаквала, когато си извъртяла китката си. Навеждаш върха на сабята си и сграбваш острието с лявата си ръка, блокирайки го със звънтене. Той се опитва да хване острието ти с лявата си ръка, но ти продължаваш да се въртиш, повдигайки върха – вече използваш сабята си като късо промушващо копие – и го пробождаш с върха под мишницата, като с отварачка за консерви, докато го подкосяваш в коляното с левия си крак.

За разлика от модерния батъл танк, старовремския може да си падне на гъза.
„Ох! Мамка му. Точка за Вас, милейди.“
„Това е мишничната ти артерия“, коментираш, поемайки си въздух, докато гледаш ярките изблици на виртуална кръв, изтичаща о ръката му.

Правиш стъпка назад и противникът ти прави същото, след като се е поокопитил малко. И двамата навеждате саби. „Откъде знаеше за военните ботуши?“, пита той.

Опа-а. „Късмет?“
„А-а, мислех си, че може би я познаваш.“ Гласът му издава разочарование, но безизразния му шлем не издава нищо повече от това.
„Не, съжалявам.“ Сърцето ти все още бие учестено от стреса на момента – трийсет секунди битка се усещат, като трийсет минути във фитнес залата или като три часа потене над електронна таблица. Любопитството надделява. „Тя гот ли беше или хипи.“
„Нито едното от двете. Тя беше в армията.“ Кракът му пристъпи напред, сабята се повдигна, потрепвайки странно и преди да успееш да размениш краката си те удря по рамото достатъчно силно, за да разбереше, че си обезоръжена – буквално, ако тези играчки имаха истински остриета. „Ъхъм. Имам предвид, че беше луда на тема армия. New Model Army, озлобени песове на каишка от Брадфорд.“

„Знам кои са,“ сопваш се ти, правейки две стъпки назад и повдигайки едната си ръка, за да разтъркаш ключицата си, която не е толкова добре подплатена, колкото е трябвало да бъде, в следствие на което боли ужасно. „А след минутка искам да ми покажеш, какво направи току-що.“ Никакви потничета на работа през следващите дни, напомняш си, което е доста дразнещо. Спокойно можеше да се лишиш от допълнителното гладене и факта, че Майк е успял да ти нанесе удар изневиделица. (Миналата седмица го чу да казва на един новак: „Рефлексите ѝ са, като на уипет на метамфетамини.“, което те накара да се рееш из облаците от гордост през следващите няколко дни. Което си е вярно, вярно си е, но Майк има по-голям обхват и много по-силни рамене, а на теб ти стига за малко да се разсееш, за да може той да не научи, каво точно може да ти причини един средновековен батъл танк.) „Но нека малко да оставим подиума за някой друг.“

Оттегляте се към местата за сядане встрани от пътеката, прибирайки сабите в ножниците и разкопчавайки шлемовете си, докато Ерик и Матю заемат местата ви, майтапейки се с нещо глупаво и свързано с работата им. Излизаш от хаптическото пространство. Без очилата, които непрестанно пресъздават Майк в доспехи, лека полека и той се връща в обичайнаия си ежедневен външен вин – моторджия, но с киборгски трансплант на мястото на главата му. След малко и той сваля очукания GameCrown на Нокия, под който се показва лице в средата на трийсетте с коса привързана на опашка. Поклаща глава, най-вероятно, защото те вижда за пръв път от час насам в истинския ти образ, а не като фаталната жена с рокля с обръчи и тънка къса сабя. (А това не е точно ласкателно, нали? Защото може и да не си с наднормено тегло, но да си го кажем честно, хората често те смятат за библиотекарка. И макар, че работиш с книги, не се занимаваш точно с издаване.) „Мога ли да те помоля за съвет, Илейн?“, казва той, докато се смъква на пейката.
„За какво става въпрос? Нещо свързано с техниката, ли?“ Повдигаш влажна вежда. Майк е започнал да се занимава с това години преди ти да започнеш, още преди излизането на игрите с добавена реалност, практически от Кеманната ера, когато хората са пресъздавали сцени преоблечени или са практикували истински бойни изуства (а двете се толкова различни едно от друго) и като изключим светкавичните ти рефлекси, той чисто и просто е в пъти по-добър отколкото ти някога можеш да бъдеш. „Предполагам, че мога…“

„Не става въпрос за това.“, казва той и звучи несигурно. Минава време, преди той да каже отново нещо. „Става въпрос за автомобилни застраховки.“

От време на време ти досаждат с такива въпроси, въпреки, че понякога имаш и полза от тях: не е, като да си адвокат или доктор. „Не съм в тази част на бизнеса“, напомняш му.

„Да, знам. Ама нали знаеш, че Сали направи катастрофа на М25 миналата седмица?“ (Сали е жената на Майк: изрусена мениджърка от средните нива на йерархията, която търпи излизането му с приятели веднъж в седмицата със зле прикрито презрение. Предполагаш, че виждат нещо един в друг, но…)
„Получихме сметката от Пътна помощ и поправките, след което другия шофьор предяви претенции за медицински разходи, а работата е там, че тя се кълне, че е бил намесен и друг шофьор, който не е спрял.“

Имаш лошото предчувствие, че знаеш, какво следва, но не можеш да оставиш Майк спре дотук, затова заемаш неутрална позиция. „Хм?“

Ерик и Матю стоят на подиума пред теб, почти неподвижни, колената и лактите им от време на време се прегъват леко. Не дърдорят, като теб и Майк. Някои от другите тренират и загравят във вестиария и можеш да чуеш буумбокса на Джо, който дъни някакъв Белгийски индъстриъл, докато останалите недоволстват от работния си ден. „Тя е карала в бавната лента някъде около изход деветдесет по пътя за Хийтроу, точно зад този, когото е подпряла отзад. Движела се е с деветдесет, нямало е камиони наоколо, но движението е било натоварено. Както и да е, казва, че е видяла, как бял ван, Оптеър, ги задминава и двамата, свива пред БМВ-то и набива спирачки пред него и докато тя успее да докрета до локалното, онзи вече се бил изпарил.“

„Хм.“ Внимателно оставяш сабята на земята и я бутваш под пейката, така че никой да не се спъне в нея. „Още не си споменал застрахователна измама, но това е което си мислиш, нали!?“

„Да.“
„Какви са щетите?“
„Ами, на Сали и взеха шест точки, а тя има още и удрянето на паркинга от миналата година. Ще си изгуби отстъпката от застраховката, което ще не струва допълнително около осемстотин кинта, когато я подновим.
„Ох!“ Охлузената ти ключица пулсира в знак на съчувствие. Карането си беше скъпо развлечение, дори и без да отчиташ цената на дизела от 5 евро на литър, камерите, които са на всеки четвърт километър по всички първокласни пътища и застрахователните компании, които се опитват да изнасилят шофьорите, за да погасят загубите си от кризата с наводнените имоти. „При кого сте?“

„Нейшънуайд.“

Това поне е успокояващо – старомодно взаимно дружество, а не уеб-сървър, на който се плаща с кредитна карта и който е собственост на Nocturnal Aviation Associates Dot Com“ (мото: ‘Летим нощем’) с централа в някое киберкафе в Лагос. „Звучи добре. За какво ви крънка потърпевшия.“

„Шестнайсет хиляди за возилото – имай предвид, че не е актуален модел, според Сали е на десет години – две хиляди за пътната помощ и, това ще ти хареса, девет хиляди за ортопедично лечение. Твърди, че е му е контузен врата.“

„Разбирам. Около трийсет хиляди, значи?“ Клатиш глава. Майк е прав, това е твърде пресилено за просто побутване на магистрала по време на час-пик. Дори и при деветдесет километра в час. И контузия на врата. „Виж, всички БМВ-та са с облегалки за глава от време оно и имат страничен и преден airbag от поне двайсет години. Този иск означава, че имат предвид операция, което значи болнични, което пък значи, че правят засилка, за да те подгонят за изгубени печалби. Очаквам, че ще се опитат да пуснат още един иск за трийсет хиляди в близкия месец или два.“

Лицето на Майк е потно, като за начало, а сега цветът му става, като на обредните свещи, които бихте палили, ако това все още беше функционираща църква. „Ама ние имаме десет процента предплащане…“

„Точно така. Затова трябва да се погрижиш онзи да не ги докопа, нали? Прав си затова, че звучи, като застрахователна измама, и медицинското е класика. Медицинската поверителност е прекрасно прикритие, но ние можем да го погледнем през него, ако започне разследване за измама. Нейшънуайд все още имат хора в интернет в Групите за Недоволни Клиенти и това, което трябва да направиш е да излезеш от омагьосания кръг на кол центъра и да избуташ въпроса нагоре по йерархията, за да го види човешко око и след това да ги подложиш на непрекъснат обстрел.“

„Ама, как да…“

Започваш да изреждаш стъпките на пръсти. „Първоначално караш Сали да им предложи черната кутия от колата си. След като веднъж вече си наясно, къде точно е била по време на катастрофата – GPS-а на черната кутия ще ти го каже – им казваш да пуснат заявление до Пътната Агенция на основание Закона за Свободен Достъп до Информация с изискване на записа от най-близката им пътна камера – ако откажат в началото, ще ти кажа как да го направиш сам. Така ще разбереш, дали Оптеър-а е замесен и ако е така ще сриташ Отдела за Недоволни Клиенти да пусне иск за измама срещу дригия шофьор. След това можеш да се заемеш с медицинската часг. Ако другият шофьор има медицинско свидетелство, можеш да провериш в Медицинската асоциация, дали практиката на доктора е чиста – залагам бутилка Шардоне, че ще намериш нещо гнило, защото доктори, които фабрикуват диагнози за пари, рядко спират след първия път. След като приключиш с това, можеш да тръгнеш по петите на возилото – проверяваш, дали е олдтаймер и каква му е стойността. Към този момент, Нейшънуайд ще накара техния застраховател да плати цялата сума по иска и ще ги вкара в черния си списък, а теб ще те обезщетят. Твоят застраховател би трябвало да направи всичкото разследване вместо теб, ако привлечеш вниманието на отдела им за недоволни клиенти, но ти не трябва да чакаш – всички формуляри са онлайн, можеш да ги попълниш от телефона си и в момента, в който машината се задвижи, застрахователят ти ще поеме нещата.“

Майк се е оцъклил някъде по средата на твоето словоизлияние, но това е добре: клати глава, като кученце-играчка на задния прозорец на кола, което означава, че е схванал основната идея, а именно, че положението не е толкова безнадеждно. Цивилните които се сблъскват с чужда за тях бюрокрация винаги се чувстват безпомощни в началото, но когато установят, че има начин да получат, каквото искат, обикновенно се съвземат. „Мисля, че схванах идеята…“
„Ще ти го изпратя всичко това в писмен вид утре.“ На следващия ден в офиса му нахвърляш набързо един FAQ – Как да сгащим жалки застрахователни измамници? Това, че Майк те моли да помогнеш за измамливия иск на Сали е малко като да поръчаш въздушна атака, за да се справиш с училищно гаменче; но той ти е приятел и освен това, ако някой в офиса се опита да ти направи проблем, винаги можеш да го изкараш, като добър ПР.

„Благодаря, много мило.“ Изглежда много по-благодарен, отклокото звучи.

Докато говорите, Ерик и Матю някаси бяха стигнали от лекото подскачане до положение, в което Матю лежи по гръб на пода, а върхът на сабята на Ерик опира в стомаха му.
Докато гледате, Ерик вдига върха нас сабята в поздрав и отстъпва от подиума. Изправяш се, усещайки сърбящо нетърпение да издрапаш от професионалната тема и се обръщаш към Майк: „Два от три рунда?“

HALTING STATE – CHARLES STROSS CH2

Сю: Grand Theft Automatic

Степен четвърта е, по дяволите. Може би е трябвало да бъде трета, но диспечерът просто го е пуснал по каналния ред, защото е било обявено, като първа, а Свидетелят, който е докладвал нападението е звучал, като слабоумен, дрогиран или нещо подобно, но във всеки случай не на сто процента във връзка с реалността. Така че, те са го свалили от трета степен („полицаите ще бъдат на местопрестъплението, колкото се може по-скоро“) до четвърта („някой ще мине да снеме показания в рамките на четири часа, ако нямаме нищо по-смислено за вършене“) със зъгъдачен коментар („Свидетелят бълнуваше за орки и дракони. спряли са му лекарствата? но Свидетел 2 потвърди. И на двамата са им спряли лекарствата?“).

По-късно, обаче, някой умник в контролната зала е хвърлил око на коориднатите на местопрестъплението в CopSpace и е зацепил, че обаждането идва от старо ядрено убежище в Корсторфин, което е било отбелязано като място от значим интерес от някого в националната сигурност. Това пък е дръннало камбанката на инспектор МакГрегър и тотално е съсипало спокойния ти четвъртък следобед.

От четири часа си на смяна, отмаряйки след две седмици нощни, прекарани в разчистване след пиянски сбивания на Лотиан Роуд и битови крамоли в Крейглокхарт. Дневната работа на другия край на столичния град ти идва като голямо облекчение, носещо със себе си работа от друг и най-вече не толкова насилствен вид. Тази сутрин успя да се справиш с две дребни кражби в магазини, организиране на тима ти да оправи няколко дребни нарушения на обществения ред и две посещения на разменни начала в общинските служби. След два часа трябва да си в управлението, за да запишеш показанията си в електронното изслушване по случая със серийните кражби с взлом, по който работиш. Едновременно с това трябва да си детегледачка на малкия Боб – полицай в пробен период Робърт Локхарт, който е пресен-пресен от полицейския колеж е в толкова пробен период, че няма нъкъде повече. Така че, не е като да нямаш нищо за правене, но поне в по-голямата си част задачите са леки.

Когато Мак ти праща съобщение по месинджъра, ти си от половин час в Старбъкс на Корсторфин Хай Стрийт, където си наваксваш с документацията с помощта на голяма лате и скришно парче датски кейк. Откакто си направихте тъпия ДНК тест миналата година, Мери не спира да ти мрънка за сърцето ти и начина, по който продължава да го прави, те кара да подозираш, че рафинираната захар e подправена с цианид. Все пак не можеш да си позволиш да се вкисваш заради ниска кръвна захар, когато получиш обаждане. Освен това, проклетите неща са толкова по-вкусни, когато не са позволени. В този стил продължаваш да тъпчеш бузи, като слабоумен хамстер, докато драскаш във въздуха с лепкав пръст, когато пред еспресо машината се материализира прозорец.

„Сю, Мак е.“

Използва специално протоколиран за доказателства канал на CopSpace, което означава, че работата е дебела. Да го духаш, мислиш си, докато запазваш формуляра за произшествие, който не успяваш да довършиш и разменяш прозорците.

„Сю е, давай.“

Леко подтисната, поглеждаш към недовършеното лате, след което хвърляш поглед към Боб. Боб повдига вежда в отговор.

„Имам 4 за теб. Ухае странно. Провери възможно най-скоро.“

Преглъщаш конвулсивно и пийваш глътка твърде горещо кафе, изгаряйки небцето си. Пари ужасно и знаеш, че кожата ще започне да се бели до вечерта, ако я потъркаш с език.

„Прати ми заявката по имейла.“

Звукът от звънеца на входна врата прозвучава и малка иконка под формата на пощенски плик се появява на десктопа ти.

Изпращаш едно „Тръгваме.“, хвърляйки тъжен поглед на латето. „Боб? Имаме повикване.“

„Ъъъ, шефе…?“ Боб вдига чашата, като прикрива това, над което работи – вероятно Солитер.

„Вземи го с теб, няма проблем.“

Запазваш имейла, докато излизаш от кофи шопа. Боб сe влачи след теб. Когато се качваш в колата, местопрестъплението изплува пред погледа ти, като въртящ се диамант над сградите в далечния край на улицата. От Кросторфин до там не е далеч, но мястото се намира по стръмния склон Дръм Брае, оградено от къщите, като кутийки в подножието на хълма и бръмчащите молитвени колела на вятърната ферма при върха. Когато отново поемате надолу, зопачваш да си мислиш, че картата се е объркала. Казва ти „Завийте надясно след 200 метра.“, но всичко, което виждаш, е запустели градски шубраци. „Какво има на мястото?“, пита Боб.

„Знам ли. Шефа каза, че изглеждало „странно““. Започваш да се чудиш, но смяната ти вече загуби една кола днес, което прави момента неподходящ за лудории. Тъкмо тогава виждаш открит път, водещ към горичка и очилата ти просветват зелено. „Хм, Боб, ще провериш ли този парцел?“

Няколко коли са паркирани в края на улицата и тъй като Комисията по горите не раздава Бентлита и Мазератита, шансът да си на правилното място е много голям. Въпреки това сградата, пред която са паркирани е в пълен контраст с елегантните возила – прилича повече на обществена тоалетна от 50-те, отклокото на фирмен офис; просто четири бетонни стени, крепящи плоската плоча на безличен покрив, които сякаш крещяха „Азбест!“ в всичката сила, на която хриптящите им и проядени дробове бяха способни. Може пък и да е някакъв изискан бардак за новоизлюпени нърдове с бизнес амбиции. Тръсваш с глава и излизаш от колата, почуквайки слушалката, за да кажеш на телефона си да слуша: „Пристигаме на местопрестъплението, време – сега. Започни протоколиране на доказателства.“ Телефонът записва всичко, което виждаш по време на работа в черната кутия така и така, но по коментарите можеше да се търси. Така събитията не се изгубват в големия лог. Боб се движи след теб, като жадно за приключения кученце. Осем седмици след завършване на колежа, прави му сметка. Поне вече е научен да не ходи вкъщи.

Входът към сградата e модерна плоскост от полирана зелена пластмаса, която се плъзга автоматично, когато се доближаваш, разкривайки приемна, която е много далеч от обществена тоалетна. Дотук с бардака. Осветлението е направено с вкус, чамът e безупречно възобновяем, а свободното бюро крепи екран с размера на Тексас, който показва шеметен филм за онлайн гейм-свят и надпис HAYEK ASSOCIATES PLC. Зад него се намират суровите стоманени врати на асансьор с четец за отпечатък от пръст. Естествено. Ако не друго, то поне знаеш, че това няма да се превърне в поредната кървава квартална разправия. Вече беше видяла достатъчно такива, което се дължеше на факта, че си един от малкото хомосексуални сержанти от отдел С.

„Има ли някой тук?“, извикваш, подскачайки нетърпеливо на пети. Вратата на асансьора се отваря с шепот и един цивилен изхвърча оттам, разливайки се върху теб и кършейки ръце. „Ужасно е, полицаи! Защо са забавихте толкова? Всичко е ужасна каша!“

„По-спокойно.“ Насочваш очилата си към него в режим на детайлно записване: един цивилен, мъжки пол, европеиден, 185см висок, 80кг тежък, къса коса, скъпо изглеждащ костюм и риза без вратовръзка, превъзбуден, но трезвен. Намира се в онази възрастова група между двайсет и пет и четирийсет и пет, която е трудна за отгатване, свикнал е да държи нещата под контрол, но сега ти си най-близкия представител на властта и той връща към нещастната зависимост на десет годишно хлапе. (Или просто се страхува, че ще го арестуваш за преекспониране на емоции на публично място без лиценз за практикуване на драматично изкуство.) Ясно е, че не знае, как да се държи с полицията, което ти дава нещо, с което да си поиграеш. „Може ли да видя документите Ви за самоличност, сър?“

„Личната ми карта? Тя е в моя офис на долния етаж, ъ-ъ-ъ, предполагам, че ще мога да Ви покажа…“ Ръцете му трепетликат безцелно в търсене на липсваща клавиатура. „Аз съм Уейн, междувпрочем, Уейн Ричардсън, Маркетинг Директор.“ Уейн Ричардсън, Маркетинги Директор определено не е свикнал на контролира ситуации. Изражението му е безценно – все едно си му казал, че дюкянът му е отворен и пиърсинга му се вижда. „Вси-всички са в заседателната зала; чакахме Ви. Мога, ъ-ъ-ъ, да Ви заведа, полицай…?“

Показваш му една не ужасно топла усмивка. „Сержант Смит, Полицейско управление Медоуплейс Роуд. Това е полицай Локхарт.“ Ричардсън има благоприличието да изглежда засрамен. „Някой тук е докладвал кражба, но малко не ми е ясно какво точно е било откраднато.“ Поглеждаш отново протокола от обаждането: да, името на този човек е едно от двете, което диспечерът е записал. Става въпрос за някакъв депозит сейф. Сейфове. „Кой е забелязъл, че предметът липсва? Вие ли?“

„Оооо, не, не, целият брокерски екип!“ Поглежда към теб с широко отворени очи все едно си мисли, че ще го наречеш лъжец. „Беше на всички екрани, нямаше как да го пропуснат. Сигурно има хиляди свидетели по цялата мрежа!“ Ричардсън махва някъде в посока към асансьора. „В момента се провежда кризисна среща в заседателната зала. Записхме нападението на видео, така че да го видите и Вие.“

Гледали са го как се случва вместо да опитат да се намесят? Поклащаш глава. Някои хора биха направили всичко, за да избегнат подвеждане под съдебна отговорност, все едно спъването на крадец с помощта на килим и завирането на главата му в микровълнова печка е го-голям проблем от това да те оберат. Или пък диспечерът беше прав!? Група луди, на които са им спряли лекарствата. „Покажете ми заседателната зала.“ Кимваш към Боб, който бавно преглежда лобито преди да тръгне след теб.

Ричардсън се отправя към асансьора и ти виждаш, че има скенер за палец на бутона за повикване. Който е откраднал каквото и да е било оттук, отпечатъците му трябва да са записани на файл.(Което от твоя гледна точка е добре, защото прави намирането на виновника и приключването на случая много по-лесно. Топлото чувство на приключен случай те мами.) „Какво точно се случи? От самото начало, моля. „, питаш, докато вратата се отваря. „И малко по-сбито.“

„Тъкмо излизах от отчетната среща след първоначалното публично предлагане заедно с Маркъс и Бари, те са нашите СЕО и CTO. Бяхме в тристранен конферентен разговор с нашият eкип от венчър капитал инвеститори и нашият адвокат, когато Линда ми се обади – тя е в отдела за деривати и граничен контрол – защото имало някакви смущения в едно от владенията, които управляваме за Kensu International. Случи се в централната банка от престижно ниво на Авалон четири. Имаше гилдия от орки – в не ПвП зона – и проклет дракон и те изпразниха цялата банка. Затова решихме да ви се обадим.“

Асансьорът спира, а ти зяпаш Уейн Ричардсън, Маркетинг Директор, с леко недоверие. Жаргонът може да почака за по-късно, затова всичко се записва в края на краищата, но едно от наименованията ти говори нещо, защото си спомняш, че Мери ти разказваше, как Дейви я крънка за акаунт от доста време. „Авалон Четири? Тона не е ли игра?“

Ричардсън преглъща и кимва. „Това е нашата главна кеш крава.“ Вратите се отварят с плъзгане и откриват подземен коридор. Покривът е оребрен с огромни бетонни греди, боядисани в дебели слоеве мръсно бяло. От обстановката ти обгръща тревожен хлад. От двете страни има врати от светло дърво, кабелни канали, които се извиват над тях и плакати по стените с надписи : Шушу-мушу, къща разваля. За момент се чудиш, дали не си попаднала по грешка в някаква екшън РПГ, може би пресъздаваща сцени от Студената война, когато телефонът ти съобщава, че е извън обхват.

„Ъ-ъ, Шефе?“, пита Боб.

„Знам“, измрънкваш. Явно сте твърде дълбоко под земята или пък фирмата нарочно не изоплзва общодостъпен сигнал. Налагаш си да не го приемаш толкова сериозно. „Сигналът тук е лош. Може би ще се наложи да ползвам молив“, предупреждаваш Ричардсън, изключвайки официалния телефон за записване на доказателства. „Това малко ще забави нещата. Започни показания. На местопрестъплението сме.“ – изписваш препратката в ъгълчето на окото си – „среща с Уейн Ричардсън, Маркетинг Директор.“

Вървите през коридора към отворена врата, от която се чува повишен тон, хора с изискани акценти, които се прекъсват един друг оживено. От двете страни на вратата има по една саксия с каучуково дърво, леко спаружени въпреки дневната светлина, която е насочена върху тях. „Ъхъм.“ Покашляш се лекичко и разговорът в заседателната зала стихва до трудно удържима тишина, докато показваш глава през вратата. Зад теб, Боб заснема всичко в залата с двете си ръчни камери и тази на главата си с яростта на папарак: това е то полицейска дейност, но не такава, каквото е била по времето на баща ти. Ще трябва да си поговориш с момчето, за да му припомниш, че е ченге, а не кинематограф.

В средата на залата има шикозна маса, направена от прозрачна пластмаса, която пречупва светлината в множество дъги. А сметлина има много – може и да се намирате в пещера тук долу, но тези шутове са инсталирали толкова LED спотове, че да засенчат Слънцето. Столовете около масата са също толкова екстравагантни: изглеждат така все едно са взети от eскадрила изтребители, само дето катапултиращите седалки нормално нямат колела и газово окачване. Срамота е, как собствениците им ги злепоставяха обаче. Шестима са. Две лигави малки гъсеници в костюми за по десет хиляди евро се бутаха в края на масата с техните статус символи – таблети: това бяха двамата, които се жалваха един на друг, докато не те видяха. Не носеха вратовръзки; може би е въпрос на някакъв дрескод. Забелязваш и една мома в костюм, но тя е твърде млада за да е оторизирана да взима решения. Предполагаш, че е секретарка или администратор. Оглеждаш и останалите присъстващи, които са, честно казано, гийкове. Не е, като да носят червени навигацинни светлини на главите си, но двама от тях носят сандали, а другият ти е достатъчен, за да те накара искрено да си пожелаеш в Малката ти База Данни с Обвинения да има специална глава за Модни Престъпления: райетата на ризата му интерферираха с очилата ти а, камерата улавяше гадни Моаре ефекти. „Ъхъм“, повтаряш утвърдително и поглеждаш към Уейн Ричардсън, Маркетниг Директор. Остави го да оправи кашата.

„О, извинете.“, поема щафетата Ричардсън. „Това са Сержант Смит и полицай Локхарт. Сержантът е тук, за да снеме показания.“

„Достатъчно.“, намесваш се. „Можете ли да представите всички? След което по-добре ми покажете, какво се е случило.“

„Да, разбира се.“ Ричардсън посочи първо към костюмчетата с цепки за гръбните перки на собствениците им: „Маркъс Хакмън, СЕО.“ Хакмън хвърли пренебрежителен поглед на Ричардсън, все едно го преценяваше за дървено пардесю, но това беше само за секунда. След това прехвърли чара си върху теб с кимване и голяма бяла усмивка, която разкри Американски зъбни протези на стойност около двеста хиляди долара, които най-вероятно му трябват за да попречи на хлапетата да пищят и да избягат, преди той да смогне да ги изяде. Ясно беше, че обаждайки се на Полицията, Уейн все едно беше пикал в халбата с бира на Хекмън, но той е твърде голям професионалист, за да остави пристигането ти да го притесни. „Благодарни сме, че успяхте да дойдете, но наистина не беше необходимо…“

„И Бари Майкълс, нашият Шеф Технологии.“ Майкълс е непохватен и омачкан по колежански, с тумбест нос и по момчешки зализано перчемче от черна коса. Преценяваш моментално, че e обратен, като бумеранг, но за разлика от Хакмън, той не е някакъв кръвожаден Марсиански нашественик от планетата Уолстрийт. Майкълс кимва нервно, изглеждайки така все едно тъкмо е изял нещо отвратително. „Това е Беки Уебстър, нашият Шеф Стабилизиране на Пазари.“ Значи двайсет и кусур годишната кокошка е голям играч. „Майк Ръсел, Сам Купър и Дарън Еванс“ – последният е този с ризата, която ти побърка камерата – „са нашите старши кванти.“

„Моля?“, повдигаш вежда.

„Съжалявам. Те са нашите икономически магьосници, те правят пазарното програмиране тук, а то е най-важното в нашия бизнес. Просто така ги наричаме.“

Поемаш дълбоко въздух. „Добре. Разбирам, че г-н Ричардсън е докладвал обир от Вашата компания. Той ми каза, че имате всичко записано на видео и, че има нещо общо с игра. Какво точно е било откраднато?“ Стреляш в тъмното: „Сорскодаът, ли?“

„О, майчице.“, драматизира Ричардсън, като дърта театрална дива. „Само не и това!“ Той си сяда на катапултиращата седалка – сега вече си сигурна, след като се сещаш, че си видяла една такава в авиационния музей в Ийст Форчън – и поема дълбоко въздух. „Така ли си и казал, Уейн, че са откраднали сорсовете.“

„Не, аз…“

„Какво точно каза на полицията?“, отново попита Майкълс натъртвайки на всяка дума. Звучи много разстрен. Така, значи запиши си го под номер две в списъка с хора, които не обичат да им простират гащите пред очите на всички. И си запомни за по-късно, че пушек без огън няма.

„Нищо, просто им казах, че ни ограбиха!“

Това започва да излиза извън контрол. „Какво е било откраднато?“, питаш, вече явно повишавайки тон.

„Всичко от централната банка!“, обажда се Уебстър. Най-накрая, мислиш си, някой дава прости отговори на прости въпроси.

„Централната банка, къде, на главната улица ли?“ Не можеш да си сигурна, защото си офлайн, но не мислиш, че има някакви банки в този край на Дръм Брае.

„Покажи и видеото“, отегчено подмята Хакмън. „Това е единствения начин да го обясниш.“

Гледаш през балдахин от пищна зелена дъждовна гора, която е пуснала филизи в подножието на планинска верига, толкова висока, че върховете и са просто изящна синя мъгла в далечината, закриваща от части по-малката от трите луни, които се преследват из небето. Водопад, висок половин километър, блести и бумти, изхвърляйки вода от ръба на стръмна скала, като разтопено зелено стъкло, което се разпръсква в дъга на повърхността на езерото отдолу. Блестящо оперени птици се реят и спускат към върховете на дърветата, като от време на време се гмурват във водите на реката, изтичаща от езерото. Ефекът е повече от реалистичен. Всъщност е свръхестествено ярък, като от реклама за екзотично пътуване, принизявайки дъждовния Единбургски следобед до нивото на сива пародия на реалността.

Тъкмо да попиташ, какво точно се очаква да видиш тук – банков обир в реклама за лятна ваканция ол-инклузив, ли? – когато камерата се отдръпва назад и поема нагоре, за да установиш, че вече не си на Земята.

В небето плава остров, откъснал се от своя пристан в морето от реалност, като оживяла картина на Роджър Дийн. Призрачно виолетови и зелени светлини проблясват под него, поддържащи го върху поле от магия. Камерата се издига, като хеликоптер и се клатушка през острова. Въпреки, че на повърхността му има дървета, повечето пространство е заето от сгради – кострукции от неравни камъни и стръмни островърхи покриви, някои завършващи с кули, а други подкрепяни от класически колонади. Някъде към средата на летящия остров повърхността се се издигаше, за да образува нисък хълм, който е ограден от укрепленията и кулите на гигантски замък. Крепостната стена проблясва и сияе на слънчевата светлина, сякаш е направена от стъклена повърхност, а в амбразурите се образуват малки дъги.

„Това е Островът на Смелите Сънища. Той се носи над Езерото на Изгубените, в подножието на Адските планини в Авалон Четири. На острова, който се поддържа над земята от древни магици, се намира градът наречен Убежището на Рош. Измежду много други неща, на него се намира и централната банка на Авалон Четири, която ни е управляваме по договор.“

А-а-а, добре, казваш си наум, докато гледната точка се променя и камерата дава в близък план острова, гмуркайки се по калдаръмените му улици и препълнените алеи, обримчващи града. Пълно е с хора и не всичките са човешки същества. Камерата прехвърча покрай главите на гиганти и около паланкини, които са закрепени на гърбовете на опитомени динозаври, водени от хора с гущерови лица, завърта се около магазин от дървена конструкция, който заплашително е наклонен към улицата, прескача пешеходен мост, пресичащ канал, след което се забавя, за да излезе на голям площад застлан с каменни плочи и да нахлуе в храма на Мамон, чиято сграда прави Парламента да изглежда смешен. Значи това е нещото, което малкия си мисли, че ще получи за рожденния си ден? Всичко е много живописно, но върволицата от екзотични танцьорки, които си проправят път между два храма в див кан-кан, ти подсказва, че Дейви ще се размине с този подарък.

„Това е централната банка. Нашата задача е, да ограничаваме спекулациите и ефективно да източваме предмети от куестове и магически артефакти от владението за да предотвратим инфлация. Единия от начините да постигнем това е като предложим на играчите депозит сейфове: Авалон Четири използва неперсистентен режим за собственост над предметите, така че губиш разни неща, когато те убият, а правилата на плячкосване са много строги.“

Не прилича много на твоя местен клон на Клайдсдейл. Демони, магьосници и чудовища, майчице! – чудновата менажерия от нереални, свръхреални същества стоят на малки групички по мраморния под, карайки се помежду си и пазарейки се за някакви неща. Тук-там проблясва светлина и изригват пушеци, когато някой от персонала на банката призовава дяволче или прислужник да отнесе някакъв предмет в сейфовете или да извади нещата на някой играч от банката и да му ги върне.

„Часът е точно след десет и петнайсет…“

Гледната ти точка трепва и се обръща към входа на банката. Дверите са три пъти по-високи от висок човек, издялани от гигантски абаносови талпи хванати в рамка от някакъв сребрист метал: пантите, на които висят са дебели, колкото ръцете на бодибилдър. Но вече не са сребристи – нажежават са до червено, след което светло-розов изблик на топлина ги осветява отвън и вратите започват да се срутват навътре във вълна от задушаващ черен пушек.

Сред пешука се вижда военна формация от чудовищни войници. Впечатляващо огромни и чепати са, с издадени покрити със зелена кожа челюсти, на които има бивни с позлатени върхове. Униформите им са смесица от кафява кожа и ризници от халки, а шиповете на шлемовете им носят набити главите на техните трофеи, клюмащи над върховете на копията им. Също като Крейгмилар, когато затвярат кръчмата в събота вечер, мислиш си, само не толкова грозен.

Много са, всяка редица е от най-малко десет човека, а зад тях занича нещо огромно и влечугесто, древно и зло.

След това картината замръзва.

„Виждате, оркска военна банда. Най-малко четийресет са и са мноого далеч от вкъщи. Нещото зад тях е дракон. Очевидно си го водят за допълнителна огнева мощ. Което е невъзможно, но същото е и с това, което следва.“

Картината се раздвижва отново.
Оркските воини се разпръскват и заемат стреловидна формация. Водачът им излайва остра команда и копията се свеждат заплашително към присъстващите в банката, които се обръщат да видят какво става с нарастващо учудване и гняв. Тук-там се забелязват проблясъци от магиите на заклинател, който се опитва да постави нашенствениците на място. След което…

Вълна от тъмнина се спуска над залата и присъстващите замръзват на място.

„Тук, нещо – не сме сигурни какво – смачква нашите администратори обратно до ниво нула и мята Спиране на Времето на всеки присъстващ в залата. Това е магия от отчайващо високо ниво и нормално поразява само по една цел по едно и също време.“

Светкавици прорязват тъмнината. Орките се разпръскват с бързината на сценични работници, които разместват мебелите и подготвят сцената за следващото действие, докато осветлението е приглушено. Сноват сред светкавици и пушек, свивайки кожени торби и декорирани с орнаменти ковчежета, прибирайки мечове и разменяйки техните кожени брони за бляскави метални доспехи. В рамките на минута опустошават цялата банка, ограбвайки съкровищата, които по необясним начин се материализират от неземните трезори.

Накрая предводителят им излайва друга заповед. Орките се събират под флага му, сформират отново редиците и с маршова стъпка излизат през руините на вратата. След като последния от тях се излиза, тъмнината се разпръсква, като омара в лятна утрин. Някои от по-смелите воини издават викове на ярост и се опитват да си върнат откраднатото, но драконът чака, а мирисът на напалм в Авалон Четири е същия, като на всеки друг телевизионен екран.

„Ограбени сме“, казва Ричардсън. „Схванахте ли вече?“

Време е да разтъркаш очи и да започнеш да задаваш трудните въпроси. Значи някой е намери бъг в играта Ви и Вие се обаждате в Полицията? Този въпрос би бил добър, като за начало. Докато тези путьовци ти губят времето, нормалните хора ги ограбват.

„Казахте, че орките са минали дълъг път. Откъде знаете?“

Сам Купър – средният гийк – се кикоти. „Аз съм измислил трейсруут.“ Млъква, в момента, в който вижда, как Хакмън го преценява за гарнитура с картофи.

„Това, което колегата ми се опитва да обясни е“ – изтънчеността на Беки Уебстър при подчертаване на значимото е от политическо ниво; сигурно повтаря всяка дума на Уенди Алекзандър всяка сутрин преди закуска. – „че орките са контролирани от групичка фермери на злато във една дупка в Бангладеш. Но ги изгубихме, когато минаха границата с Найтуоч.“

„Можехме да ги спипаме, ако онзи задник Найджъл си показваше жалкия гъз в офиса от време на време.“ Ръсел определено е бесен заради липсващия Найджъл, но това можеш да го провериш по-късно.

„Найтуоч е друга игра, така ли?“ Усещаш опасност да получиш схващане в почти постоянно повдигнатата ти вежда.

Уебстър кимва, спестявайки предупредителен поглед за тримата смешници. „Да, управлява се от Електроник Артс. Те използват собствени квантови услуги зад тяхната желязна завеса, така че ние нямаме администраторски права, когато влезем там.“

Тя милостиво прави пауза, а ти си мислиш за предстоящото снемане на доказателства, при което не успяваш да подтиснеш въздишката, която напира. „Та защо се обадихте на нас? Струва ми се, че това си е нещо вътрешно за Вашите игри, или как? И Вие сте тези, които трябва да пречат на разни играчи да…“ – свиваш рамене в търсене на правилната дума – „…се бъзикат с виртуалната реалност. Нали така?“ Губенето на времето на Полицията подлежи на съдебно преследване, но някак нямаш чувството, че шефът ще ти благодари, ако подгониш тази пасмина. Повече проблеми, отколкото ползи.

„Слушайте ме внимателно.“ Когато Хакмън говори, слушаш. Той има същото заплашително чувство за целеустременост, което и Голямата бяла показва, когато се насочва към някой сърф. „Случаят не е толкова прост, колкото ограбването на виртуална банка с виртуални предмети. Архитектурата на Авалон Четири е такава, че за да се случи нещо подобно, означава че от фирмата е изтекъл криптографски ключ преди те да могат да променят собствеността на всички тези предмети.“ Той прочиства гърлото си. „Не трябваше да Ви се обаждат.“ Хвърля смразяващ поглед на Ричардсън. „Това е работа за Шотландската Агенция за Организирана Престъпност, а не за местната полиция. Но като така или иначе, че сте тук, можете да си отбележите, че не само е извършено нарушение по параграф три от Наказателния кодекс, според поправката след независимостта от 2014“ – мамка му, хванаха те – „ами и че, тъкмо преди три седмици в понеделник приключихме емитирането на книжа на AIM и цената на нашите акции тази сутрин беше на двайсет и седем процента от пика след първоначалното пускане на акции. Ако не намерим копелетата, които са направили това, акциите ни ще се сринат, което пък ще разбие на пух и прах вторичното предлагане, което възнамерявахме да направим след щест месеца. Моментът е твърде прекрасен; това не е точно хакерски инцидент, това и инсайдър трейдинг. Някой се опитва да свали акциите ни за своя собствена финансова изгода.“

„Какви са загубите към момента?“, пита Ричардсън, неспособен да контролира акционерския си тик.

„Спад две точка четири, очевидно новината още не е изтекла.“ Майкълс звучи така, все едно чете нечий некролог. „Но щом това стане, ако загубим, да кажем, трийсет процента – това са двайсет и шест милиона евро.“

Хакмън отново пуска хищническата си усмивка: „Трийсет процента? Ще сме щастливи да се отървем с деветдесет.“ Поглежда към теб и виждаш, че усмивката му някак не достига очите му. „Сега, бихте ли могли да вземете отнякъде телефон, така че да можете…не знам…да се обадите на истинските детективи.“

Не искаш този мухльо да види, че те е притиснал, но 26 милиона евро поставят нещата в съвсем друга светлина. Нормално обикновен обир не достига такива висоти, но нещо от този мащаб има потенциала да стане политическо. Затова го поставяш обратно на мястото му с поглед, докато декламираш с най-добрия си Морнингсайдски гаден съдебен акцент: „Аз СЪМ сержант детектив, г-н Хакмън. И се опасявам, че поради ограниченията в персонала, които имаме в момента, не можем да захвърлим всичко и да започнем широкомащабно разследване. Трябва да подам доклад за нарушение до моя инспектор, а той трябва да го представи на неговия пряк началник. Тогава, решението е негово дали да се или да не се обади на Шотландската Агенция за Организирана Престъпност, която ще постави случая с приоритет някъде между преследването на международни контрабандисти на плутоний и спасяването на котенца от первазите на прозорците.“ Усмихваш се много приятелски и му показваш зъбите си. „Така че започвам да интервюирам всеки в тази стая по отделно, след което ще приготвя моя доклад и когато е готов, ще го изпратя нагоре по веригата.“ (След като приключиш с твоето електронно изслушване.)

„Така. Кой ще е първи?“