Tagged: music

Ruby Blue

Róisín Murphy Live at Lowlands Festival 2005
Рошийн Мърфи Lowlands Festival 2005

Тъй като съм във фазата Молоко и Рошийн Мърфи от известно време насам, мисля, че е справедливо да напиша нещо по-пространно по темата.

Най-ранните ми спомени за Молоко са някъде от средата на 90-те години, когато едно средно статистическо mp3 струваше около половин час dial-up връзка и много часове ровене из мрежата преди това, докато стане ясно къде се крият интересните неща. Тогава представата ми за Молоко беше горе-долу такава – странна и екстравагантна група, която прави музика на границата на слушаемото и която e произвела два страхотни хита. Естествено това са Time is now и Sing it back, като последната определено води с няколко обиколки. Аматьорското ми мнение, е че Sing it back трябва да влезе в някой учебник.

Оттогава нещата с групата доста се променят. След четири албума (последният, от които е мега драма; ако не ми вярвате, чуйте Statues.) Марк Брайдън и Рошийн Мърфи се разделят (във всяко едно отношение), като професионалните последици за нея са много по-сериозни, тъй като тя е по-неопитната от двамата.

Това, което се случва след това е доста интересно и дори впечатляващо – Рошийн излиза с първи самостоятелен албум, който е още по-експериментален от това, което Молоко са правили до този момент. Това е Ruby Blue, оценен от критиците, но много непопулярен и некомерсиален.

Албумът е забележителен. Освен от конвенционални музикални инструменти, мелодията е съпроводена и от звуци от най-различни предмети от ежедневието, като прахосмукачки, посуда и други такива. Идеята е на продуцента и съавтора Матю Хърбърт, който е голяма почитател на подхода. Това, което се е получило накрая е нещо като пряк път между миналото и бъдещето в музиката. Ако се заслушате внимателно ще откриете много елементи от джаз, фънк, синтпоп, трип хоп, електронна музика (най-общо казано), ню джаз и дори малко алтернативен рок.

Така подредени думите не описват по никакъв начин пълноценно това, което се случва в песните. В действителност звученето е много зряло и си личи, че всичко е много добре премислено. Красотата се крие в детайлите, които няма да откриете, ако слушате албума отгоре-отгоре. Няколко пъти го слушам вече и всеки път се изненадвам, колко нови неща изникват. Последното ми откритие, например, е колко много от настроението и звученето на Águas de Março има в Through Time. Night of the Dancing Flame пък спокойно може да е част от програмата на някое кабаре на друга планета след, да речем, сто-двеста години. Учуди ме сериозно с това, колко силно в представите ми е свързан дисонанса с бъдещето.

Sinking Feeling още повече задълбава в дистопичното, което ни предстои. Ако има продължение на Blade Runner, то със сигурност тази песен трябва да е част от саундтрака.

В албума има и жизнеутвърждаващи песни. Sow into you е приятно отнесена, а If we’re in love e много безгрижна песен от 80-те. Лек и подскоклив ритъм, соул мелодия и всичко е предвидимо и в перфектна хармония. Контрастът с Ramalama Bang Bang e жесток.

Финалът с The Closing of the Doors е по класически придружен от питие.

След първото чуване на албума логично идва и въпроса, това чудо може ли да се възпроизведе на живо. Оказва се, че може. Случвало се е вече неколкократно. Затова има много доказателства, пръснати из мрежата. Пълен концерт има само един обаче, и това е на Lowlands Festival. Изпълненията са добри и в много силни версии. Музикантите са на ниво. Рошийн обаче не е в най-добрата си форма. Поне не през цялото време. Голямото търчане и раздаване от времето на Молоко ги няма в този концерт. Няма начин да не забележите и колко е притеснена и несигурна, особено в началото. Може би това е било едно от първите и́ самостоятелни представления на голям фестивал, не знам. В крайна сметка концертът е много интересен и заради това. Показва, че не всичко е лесно и преминаващо гладко, колкото и добре да си се подготвил, а така също и че колкото и голяма звеза да си бил преди време, пак трябва да си внимателен, когато се захващаш с нещо ново.

The Gentleman With the Bass Just Walked In

Не е лесно да си джентълмен, най-вече защото няма точни дефиниции затова, що е то джентълмен. Дори и да има, не е полезно да им се вярва. Много по-здравословно е генералните умозаключения да се приемат повече като „guidelines than actual rules“. Оказва се, че колкото е трудно да се даде обективна дефиниция или дори принципни насоки, толкова е лесно да се разпознае джентълмена, когато го видиш или чуеш. В случая това са китарата и басът тук. 5:21 e моментът, който заслужава най-голямото внимание. Басът изпълнява перфектно задачата си да подготви атмосферата за главната героиня, а китарата подава ръка само тогава, когато е необходимо, без ни най-малко да се натрапва. Всеки върши своята работа по перфектен начин с пълното убеждение, че това е което трябва да направи – нито повече, нито по-малко.

Shaman vs. Angel

Има тука нещо повече от обикновен маймунджулък. С едно ловко движение Шамана разкарва посредствеността и на нейно място слага перфекционизъм. Омагьосва глупчовците с няколко ловки и свръхестествени движения и ги повежда към съвършенството. Преди дамите да изроптаят, трябва да кажа, че не е случайно това, че мъжете стоят като тупани и нищо не схващат. Сцената разбива мита за равенството между половете на пух и прах и показва нещата, каквито са – по-силна чувствителност с малка щипка наивност за едните и по-силно его с доза бавно-загряване за другите. Всичко си е, както трябва. Орфей сигурно щеше доста да се забавлява на това клипче. Представянето на Ангела ми допада много и мисля, че е е доста истинско.