Tagged: sci-fi

HALTING STATE – CHARLES STROSS CH5

Интерлюдия
Световна фактопедия на ЦРУ, 2017

Шотландия
Координати: 54°38′ с.ш. 1°46′ з.д. – Западна Европа, заема северните две пети на Великобритания

Флаг
Описание: Небесно син фон с белия кръст на Свети Андрей Първозвани (диагонален) на преден план. Като член на ЕС, флагът на ЕС също може да бъде използван.

Име на държава
Общоприета дълга форма: Република Шотландия
Общоприета къса форма: Шотландия
Код за данни: SCO
Държавно устройство: република, членка на ЕС
Столица: Единбург
Независимост: 1 Януари 2012
Конституция: 3 Март 2011; влязла в сила на 1 Януари 2012 при получаване на официална независимост
Правосъдна система: основаваща се на Римското право и традиционния Шотландски закон; значително променен според местните концепции, съвместим с corpus juris на ЕС; съвместим с ЕС…

Икономика
Преглед на икономическото състояние: Икономиката е малка и зависима от търговията. Добивът от шелфовите залежи на нефт и природен газ, който преди е бил най-важния сектор на икономиката, сега е значително свит и заема 32% от БВП и е отговорен за 46% от износа на страната. В сектора работят 25% от работната ръка в държавата. Финансовият сектор все е още е голям и възлиза на 24% от БВП и 40% от износа на страната; в Шотландия десйстват несъразмерно голям процент от бившите банки и застрахователни компании на Обединненото кралство. След получаване на независимост и влизането в ЕС, страната се възползва от значитлено субсидиране от страна на ЕС, за да развие най-бедните си региони. Инфлацията е ниска, а положителния търговски баланс е постоянен. Безработицата остава сериозен проблем в районите доминирани преди от тежката индустрия и затова намаляването ѝ е един от приоритетите на правителството.

Политика: Шотландия е известна с постоянната си склонност към лявата политика и отхвърлянето на либералните икономически и консервативните социални практики, насърчавани от южните ѝ съседи – тази тенденция допринася за разпадането на бившето Обединено кралство. Въпреки това управляващата Шотландска Национална Партия води агресивна политика на насърчаване на инвестициите вътре в страната и е основала агенция за индустриално развитие, за да подпомогне малките местни фирми. Моделът, който следва страната е описан като „по стъпките на Ирландия и Норвегия“, поради което на Шотландия се гледа като на една от групата „Атлантически тигри“ – малки, но здрави икономики в западния край на ЕС…

HALTING STATE – CHARLES STROSS CH4

Джак: Махмурлук

Дебъг:
Седиш полузаспал във фотьойл. Очите ти за затворени и се чувстваш ужасно замаян. Главата ти е пълна със смесица от следгрипна мъгла, памучна топка от забавени рефлекси и тъпа осъзнатост. В пълен контраст с нормалното положение на нещата, можеш да си чуеш мислите – мъничко колебаещо се гласче, което се лута непрестанно в затвора на черепа ти, което като се замислиш не е изненада, имайки предвид количеството трева, което току-що изпуши. В далечината напевното звънтене на трамваите образува възхитителна хармония, отекваща в леден разкош между покривите наоколо. Като вълшебен глас в клип от представление на Лори Андерсън, се питаш:
„Какво правя тук?“

Рестарт:
Звънтене в ушите ти. Оп, май си задрямал. Това е проблемът в пушенето, за да забравите…
Забравите? Ми да, бяхте ти, Мич и Бъджи. Том не можа да дойде, защото беше прясно оженен и съответно много отговорен, но вие тримата – ти, Мич и Бъджи сте три от четирите крайъгълни камъка на бившия Архитектурен Екип в Социални Мрежи и долетяхте дотук с евтин полет от Търнхаус, за да се натряскате и научно да потвърдите проучванията на деструктивния ефект на канабиса върху краткотрайната памет, защото, ей богу, много по-приятно е от това непрекъснато да си спомняш, как лошо са те изпързаляли.

Което пък те докара до там, че да седиш полу-припаднал в кресло, тотално гипсиран, на тесния павиран тротоар покрай Принсенграхт, слушайки алармения звън… и размишлявайки върху печалните остатъци от кариерата ти. Четири години в елитното крило „Мръсни трикове“ на Лупусофт, прекарани в работа в специални проекти за възпрепятстване на корпоративните врагове, след това трансфер в относително чистата геймплей страна на Стийминг. Четири години в смъртоносни походи и невротично преследване на крайни срокове в бежово боядисан ад от офисни кутийки (точно когато много повече ти се искаше да плаваш в открито море); безумни дивелопърски лагери организирани в злокобни, осветени с прожектори и оградени с бодлива тел противобомбени укрития в Грампианските планини; уикенди, прекарани в мъкнене с екипа по разни тийм-билдинг организирани събития с лазерен далекомер и поръчковите ваканции (нима не беше весело да се опиташ да се изплъзнеш от лапите на големия хулиган от Портобело, който си беше наумил, че си наемен убиец някъде от юг, който го преследва, за да му разпори корема и непрекъснато се опитваше да накара бандата си да ти смажат фасона?). През цялото време преживяваше на сандвичи с фастъчено масло и прокиснали кутийки със суши за вкъщи, докато талията ти се разширяваше, а полезрението ти се свиваше от зяпане в екрани с размера на училищни черни дъски през целия ден и половината от нощта.

След това дойдоха уикендите в предсмъртна агония, уикендите откраднати от фирмения мендижмънт с цената на кървави сблъсъци с ЧР отдела, за да можеш да се върнеш в Рочдейл и да прекараш малко време с майка ти, която беше на смъртно легло заради рака на белите дробове или да посетиш Софи и Бил и племенниците. Докато един ден, майка ти вече я нямаше, а това в кьошето си ти, ти с твоята заплата от шейсет хилияди евро и завещанието, което отчасти потъна в мизерна малка дупка в Колониите и ипотека, която няма да можеш да изплатиш преди да се пенсионираш и без никакъв шибан живот. (Добре де, имаш още и навика ти да пушиш и криминалното ти досие, но това е само храна за обсесивно-компулсивното ти разстройство.) Това е животът ти, все един и същ, откакто издрапа от завършването на Компютърни науки до начинаещ програмист преди седем години, така наречения ти живот е едно брилянтно буржоуазно блато, в което няма място за нищо друго освен за работа. Така че ти се стараеше да си непрекъснато зает, за да не те е грижа затова, докато…

Миналата седмица не закриха Стийминг и не ти казаха да си събираш партакешите с половинчасово предупреждение. Ето ти заплатата за следващия месец на ръка, а сега се измитай оттук, изрод такъв! Внезапно ти осъзна, че нямаш живот. Въпреки, че копелетата те накараха да научиш повече за футбола в Шотландската Първа Лига, отколкота капитана на националния отбор.

„Извинявайте. Не можете да спите тук…“

Рестарт:
Най-лошото в това беше, че ти мразиш футбола. Естествено, да признаеш, че мразиш футбол, докато работиш за Стийминг щеще да е равносилно на това, някой от екипа на американския президент да признае, че религията е силно прехвалена, абститенцията не дава никакви резултати и това, от което държавата наистина има нужда е малка порцийка комунизъм с гарнитура от ислямски екстремизъм за вкъщи. Това е едно от онези неща, за които просто не можеш да говориш в ЛупуСофт, не и докато те притежават изключителните права върху франчайзите на фен клубовете на Рейнджърс и Хиберниан едновременно и се опитваха да издоят допълнителен приход от всички глупаци, хулигани и безделници, които установиха, че ЛАРП-ът, в който получаваш възможност да се правиш на футболен хулиган сред одобряващи възрастни е много по-добър от другия вид ЛАРП (в който се правиш на хулиган с неодобряващи възрастни, докато елитът на Лотианското окръжно и Специалните части се опитват да те окошарят със сълзотворен газ и елкетрошок). От друга страна, успяваше да прикриеш омразата си без особени затруднения. Ти си буржоазен либерален гийк, който си мисли, че екипен играч е обидна дума, но вярваш в обществото, вярваш във фишовете със заплата и финансовите отчети, вярваш в това, че справедливостта ще възтържествува и ти ще успееш да си го върнеш на дебелоглавите спортистчета, които се постараха да превърнат живота ти в училище в ад… и както се оказа, докато работеше по Стийминг ти съумя да се убедиш, че работиш за своята кауза, защото всяка работа, която води до това крещящите маймуни да си играят с мобовете вместо да разхвърлят бирени кутии и да се натискат на невинните хорица по улицата, трябва да е добра работа. Мрежовите ЛАРП-ове бяха хит в гейминг индустрията от последното десетилетие, още щом Спуукс излезе и даде възможност на участниците да живеят още един живот, като тайни агенти; Стийминг трябваше да регистрира нов рекорд в печалбите и да махне ненормалниците от улиците. Също така, освен другото, плащаше и ипотеката.

Така беше до преди катастрофата на финала от Болонската купа и ударът в гръб на социално психологическото проучване в Лансет в седмицата след това, което заби пословичното журналистическо перо дълбоко и го развъртя яко. В офисите на Холирууд Роуд заваляха въпроси и министрите станаха загрижени и сериозни и започнаха нервно да прилагат лицемерния камшик по задницата на умрелия кон на гейминг индустрията с голямо удоволствие и усърдие. В този момент мениджърите на ЛупуСофт преразгледа компромиса между риск и печалба, който е неизбежен, когато съпоставяш защитаването на инвестицията във втородивизионен виртуален свят за футболни хулигани и подвеждане под съдебна отговорност и решиха, че най-професионалното нещо, което може да се направи е да съкратят жалкия ти екип.

Може би нещата в заседателната зала на борда щяха да се развият друояче, ако Полицията не беше разкрила мрежа от уонаби серийни убийци от Малката Лига, които използваха Стийминг за да репетират погрома от следващата събота на Ийстър Роуд: но това беше последния пирон в ковчега. Светът на костюмарите обича винаги да има изкупителна жертва от гийкове и ти и момчетата не бяхте изключение от правилото. Така че не оставаше нищо друго освен да вземеш самолета за Амстердам и да се наквасиш до несвяст през уикенда, да не говорим за напушването, което ти предизвиква звукови халюцинации под формата на трамвайни звънци.

„Извинявайте, сър, но не можете да спите тук.“

Отваряш очи. Звуковата халюцинация гледа към теб през очилата за наблюдение така, все едно никога не е виждала дрогиран турист. Толкова е любезна, че за момент изпиташ пристъп на перверзна благодарност, докато тревата не отстъпва малко, за да осъзнаеш, че тя е полицайка и ако включи, че не си много в съзнание, е напълно във възможност да привика цяла рота униформени, които да направят така, че да изчезнеш в някоя бетонна килия преди дори да можеш да изщракаш с пръсти.

Опитваш се да кажеш „Моля Ви, не ме арестувайте, аз съм просто сънен турист, няма да създавам проблеми.“, но всичко се струпва в гърлото ти и накрая от устатата ти излиза нещо от рода на „Мгрхахотано.“ Напрягаш ръце в опит да се вдигнеш от фотьойла – струва ти се, че да се изправиш в този момент ще е най-удачното нещо – но точно тогава виждаш, че фотьойлът е разположен до стълба на пътен знак, за който твоите приятели любезно са заключили лявата ти китка с белезници. А проклетият звънтящ звук не ще да спре – не е в ушите ти, нали!!?

„А?“, казваш, гледайки тъпо покрай полицайката в посока към магазина за антики от другата страна на паважа. Има нещо странно във витрината, начинът, по който светлините се отразяват в нея или не се отразяват, както беше в случая. Строшена, казваш си мъдро. Някой беше счупил витрината на магазина за антики и беше замъкнал дразнещо уютния фотьойл на паважа, за да можеш да поседнеш. Ако говорим за сценарий в игра, който тотално се е объркал: положението в което се намираш, прилича на такова, в което можеш да свършиш в Eргенска вечер: Преследването, ако започнеш да тормозиш шаферките.

„Столът Ваш ли е, сър?“

Понякога, когато се смееш от устата ти излиза бълбукащо-хълцащ звук, като от хиена, която се задавя до смърт с храната си. Можеш да го чуеш сега, надигащ се изпод джоба на ризата ти, метален и непрекъснато повтарящ се. Улитамативното звънене на мобилен телефон, дразнещо до немай къде и все пак точно тази джаджа не беше собственост на група крадливи подляри.

„Изшфинете, телефона ми…“ Дясната ти ръка е свободна, затова се опитваш с нея да измъкнеш телефона от джобчето на ризата. Някакси в последния час ръката ти е премръзнала и изтръпнала, а пръстите ти се усещат като наденички, от които телефонът само се изплъзва.

„Внимавайте, сър. Вие ли взехте стола от магазина? Кой Ви е завързал за знака ‘Паркирането забранено’? Мисля, че трябва да духнете в уреда, сър?“

Разбираш я по-лесно от полицията в Единбург, което не е лошо, защото гласът в другия край на линията е всичко друго, само не и разбираем. „Джак? Здрасти, Софи е! Добре ли си? Зает ли си в момента?“

„Не, сега не…“

„Срамота, съжалявам, но можеш ли да ми направиш една услуга? Рожденният ден на Елзи е по-другия вторник и се чудех…“

Издишаш в уреда, който полицайката ти подава, след това преглъщаш. Сестра ти чурулика в другия край на линията, без изобщо да се усеща, какво става, а ти наистина трябва бързо да прекратиш разговора. С много усилия успяваш да принудиш устните си да формулират думи на някакъв извънземен език: „Напиши ми имейл. По-късно…“

„Ама много е важно!“, настоява Софи. „Добре ли си, Джак? Джак?“ Кънтящите акорди на Западняшкия ѝ акцент образуват резонират с тръбичката на уреда, а диодът в другия му край свети в червено, като бутона за прекъсване на разговара.

„Мисля, че е най-добре да дойдете с мен, сър.“ Тя има ключ от белезниците, за което си благодарен, но пък иска да прекъснеш разговора, а това е учудващо трудно, защото Софи продължава да обяснява нещо за рожденния ден и конформацията на племенницата ти – съпругът ѝ иска Елзи и Мери да имат традиционно възпитание – а ти продължаваш да се съгласяваш с нея, защото „ще може ли да спреш да говориш, защото едно холандско ченге се опитва да ме арестува“ не е стандартния начин да прекъснеш такъв разговор. (Само ако можеше всяка семейство да си има кодови думи, като във всяка игра с добавена реалност.) В този момент разговорът влиза в задънена улица, докато намръщено поглеждаш полицайката, а тя ти покзва показалец, след което отключва белезниците, извърта ръката ти зад гърба, измъква телефона от ръката ти и оковава китките ти, преди да можеш да кажеш ‘аста ла виста’.

Очертава се великолепен уикенд, няма какво да се самозалъгваш. А след това идва понеделникът, който можеш да очакваш с нетърпение.

HALTING STATE – CHARLES STROSS CH3

Илейн: Нагласена работа

Защитавай се!
Намираш се в централния кораб на църква от седемнайсети век, чийто изкусно издялани каменни повърности са слабо осветени от свещи. Десният ти крак е отпред, коляното леко сгънато. Можеш да почувстваш леката кривина на износената плоча под пръстите си през ръчно изработените ти кожени пантофи. Дясната ти ръка е повдигната, а дланта изпъната, все едно насочваш оръжие диагонално през гърдите си, дулото потреперващо в посока към покрива на западното крило. С лявата си ръка поддържаш дясната, като че държиш тежък пистолет. Тежкият пистолет описва добре оръжието ти – дългата сабя може и да е направено от стомана и да е дълга повече от метър, но не тежи повече от Колт Пайтън и е балансирана така, че да се усеща като продължение на пръстите ти.

Изправена си пред мъж, който е на път да се опита да те убие. Облечен е в черно подсилено с кевлар моторджийско яке, по което с японска плюнка са окачени оловни тежести, джинси, Док Мартинс и защитен шлем обсипан с камерни лещи. Също като теб и той държи дълга сабя с дизайн от петнайсети век, дръжката под формата на кръст предпазва ръцете му, които са вдигнати, като на бейзболен играч в очакване на топката. Разбира се, ти не виждаш якето и докмартинсите, защото също като твоя опонент и ти носиш шлем с хед-ъп дисплей, който изцяло покрива лицето ти, превръщайки човека срещу теб в рицар облечен от главата до петите в Милански доспехи – Ренесансовия еквивалент на тежък батъл танк.
„Да опитаме това отново“, предлагаш, пружинирайки на място.
„Разбира се.“ Той се поклаща леко на пети и за момент имаш сюреалистичното усещане, че той не държи сабя, ами бухалка за крикет от обратната страна.
„Майка ти носи военни ботуши!“
Не си сигурна, че това е най-правилното нещо, което можеш да кажеш на тежък батъл танк от късния петнайсети век, но той го приема, по начина, който си имала предвид и което е по-важно забелязва, че променяш гарда с, навеждайки върха на сябата си. Напада те мигновено, без никакво коварство, просто диагонално замахване, завъртащо се напред, така че да отреже парче шунка от теб.

Естествено, това е точно нещото, което си очаквала, когато си извъртяла китката си. Навеждаш върха на сабята си и сграбваш острието с лявата си ръка, блокирайки го със звънтене. Той се опитва да хване острието ти с лявата си ръка, но ти продължаваш да се въртиш, повдигайки върха – вече използваш сабята си като късо промушващо копие – и го пробождаш с върха под мишницата, като с отварачка за консерви, докато го подкосяваш в коляното с левия си крак.

За разлика от модерния батъл танк, старовремския може да си падне на гъза.
„Ох! Мамка му. Точка за Вас, милейди.“
„Това е мишничната ти артерия“, коментираш, поемайки си въздух, докато гледаш ярките изблици на виртуална кръв, изтичаща о ръката му.

Правиш стъпка назад и противникът ти прави същото, след като се е поокопитил малко. И двамата навеждате саби. „Откъде знаеше за военните ботуши?“, пита той.

Опа-а. „Късмет?“
„А-а, мислех си, че може би я познаваш.“ Гласът му издава разочарование, но безизразния му шлем не издава нищо повече от това.
„Не, съжалявам.“ Сърцето ти все още бие учестено от стреса на момента – трийсет секунди битка се усещат, като трийсет минути във фитнес залата или като три часа потене над електронна таблица. Любопитството надделява. „Тя гот ли беше или хипи.“
„Нито едното от двете. Тя беше в армията.“ Кракът му пристъпи напред, сабята се повдигна, потрепвайки странно и преди да успееш да размениш краката си те удря по рамото достатъчно силно, за да разбереше, че си обезоръжена – буквално, ако тези играчки имаха истински остриета. „Ъхъм. Имам предвид, че беше луда на тема армия. New Model Army, озлобени песове на каишка от Брадфорд.“

„Знам кои са,“ сопваш се ти, правейки две стъпки назад и повдигайки едната си ръка, за да разтъркаш ключицата си, която не е толкова добре подплатена, колкото е трябвало да бъде, в следствие на което боли ужасно. „А след минутка искам да ми покажеш, какво направи току-що.“ Никакви потничета на работа през следващите дни, напомняш си, което е доста дразнещо. Спокойно можеше да се лишиш от допълнителното гладене и факта, че Майк е успял да ти нанесе удар изневиделица. (Миналата седмица го чу да казва на един новак: „Рефлексите ѝ са, като на уипет на метамфетамини.“, което те накара да се рееш из облаците от гордост през следващите няколко дни. Което си е вярно, вярно си е, но Майк има по-голям обхват и много по-силни рамене, а на теб ти стига за малко да се разсееш, за да може той да не научи, каво точно може да ти причини един средновековен батъл танк.) „Но нека малко да оставим подиума за някой друг.“

Оттегляте се към местата за сядане встрани от пътеката, прибирайки сабите в ножниците и разкопчавайки шлемовете си, докато Ерик и Матю заемат местата ви, майтапейки се с нещо глупаво и свързано с работата им. Излизаш от хаптическото пространство. Без очилата, които непрестанно пресъздават Майк в доспехи, лека полека и той се връща в обичайнаия си ежедневен външен вин – моторджия, но с киборгски трансплант на мястото на главата му. След малко и той сваля очукания GameCrown на Нокия, под който се показва лице в средата на трийсетте с коса привързана на опашка. Поклаща глава, най-вероятно, защото те вижда за пръв път от час насам в истинския ти образ, а не като фаталната жена с рокля с обръчи и тънка къса сабя. (А това не е точно ласкателно, нали? Защото може и да не си с наднормено тегло, но да си го кажем честно, хората често те смятат за библиотекарка. И макар, че работиш с книги, не се занимаваш точно с издаване.) „Мога ли да те помоля за съвет, Илейн?“, казва той, докато се смъква на пейката.
„За какво става въпрос? Нещо свързано с техниката, ли?“ Повдигаш влажна вежда. Майк е започнал да се занимава с това години преди ти да започнеш, още преди излизането на игрите с добавена реалност, практически от Кеманната ера, когато хората са пресъздавали сцени преоблечени или са практикували истински бойни изуства (а двете се толкова различни едно от друго) и като изключим светкавичните ти рефлекси, той чисто и просто е в пъти по-добър отколкото ти някога можеш да бъдеш. „Предполагам, че мога…“

„Не става въпрос за това.“, казва той и звучи несигурно. Минава време, преди той да каже отново нещо. „Става въпрос за автомобилни застраховки.“

От време на време ти досаждат с такива въпроси, въпреки, че понякога имаш и полза от тях: не е, като да си адвокат или доктор. „Не съм в тази част на бизнеса“, напомняш му.

„Да, знам. Ама нали знаеш, че Сали направи катастрофа на М25 миналата седмица?“ (Сали е жената на Майк: изрусена мениджърка от средните нива на йерархията, която търпи излизането му с приятели веднъж в седмицата със зле прикрито презрение. Предполагаш, че виждат нещо един в друг, но…)
„Получихме сметката от Пътна помощ и поправките, след което другия шофьор предяви претенции за медицински разходи, а работата е там, че тя се кълне, че е бил намесен и друг шофьор, който не е спрял.“

Имаш лошото предчувствие, че знаеш, какво следва, но не можеш да оставиш Майк спре дотук, затова заемаш неутрална позиция. „Хм?“

Ерик и Матю стоят на подиума пред теб, почти неподвижни, колената и лактите им от време на време се прегъват леко. Не дърдорят, като теб и Майк. Някои от другите тренират и загравят във вестиария и можеш да чуеш буумбокса на Джо, който дъни някакъв Белгийски индъстриъл, докато останалите недоволстват от работния си ден. „Тя е карала в бавната лента някъде около изход деветдесет по пътя за Хийтроу, точно зад този, когото е подпряла отзад. Движела се е с деветдесет, нямало е камиони наоколо, но движението е било натоварено. Както и да е, казва, че е видяла, как бял ван, Оптеър, ги задминава и двамата, свива пред БМВ-то и набива спирачки пред него и докато тя успее да докрета до локалното, онзи вече се бил изпарил.“

„Хм.“ Внимателно оставяш сабята на земята и я бутваш под пейката, така че никой да не се спъне в нея. „Още не си споменал застрахователна измама, но това е което си мислиш, нали!?“

„Да.“
„Какви са щетите?“
„Ами, на Сали и взеха шест точки, а тя има още и удрянето на паркинга от миналата година. Ще си изгуби отстъпката от застраховката, което ще не струва допълнително около осемстотин кинта, когато я подновим.
„Ох!“ Охлузената ти ключица пулсира в знак на съчувствие. Карането си беше скъпо развлечение, дори и без да отчиташ цената на дизела от 5 евро на литър, камерите, които са на всеки четвърт километър по всички първокласни пътища и застрахователните компании, които се опитват да изнасилят шофьорите, за да погасят загубите си от кризата с наводнените имоти. „При кого сте?“

„Нейшънуайд.“

Това поне е успокояващо – старомодно взаимно дружество, а не уеб-сървър, на който се плаща с кредитна карта и който е собственост на Nocturnal Aviation Associates Dot Com“ (мото: ‘Летим нощем’) с централа в някое киберкафе в Лагос. „Звучи добре. За какво ви крънка потърпевшия.“

„Шестнайсет хиляди за возилото – имай предвид, че не е актуален модел, според Сали е на десет години – две хиляди за пътната помощ и, това ще ти хареса, девет хиляди за ортопедично лечение. Твърди, че е му е контузен врата.“

„Разбирам. Около трийсет хиляди, значи?“ Клатиш глава. Майк е прав, това е твърде пресилено за просто побутване на магистрала по време на час-пик. Дори и при деветдесет километра в час. И контузия на врата. „Виж, всички БМВ-та са с облегалки за глава от време оно и имат страничен и преден airbag от поне двайсет години. Този иск означава, че имат предвид операция, което значи болнични, което пък значи, че правят засилка, за да те подгонят за изгубени печалби. Очаквам, че ще се опитат да пуснат още един иск за трийсет хиляди в близкия месец или два.“

Лицето на Майк е потно, като за начало, а сега цветът му става, като на обредните свещи, които бихте палили, ако това все още беше функционираща църква. „Ама ние имаме десет процента предплащане…“

„Точно така. Затова трябва да се погрижиш онзи да не ги докопа, нали? Прав си затова, че звучи, като застрахователна измама, и медицинското е класика. Медицинската поверителност е прекрасно прикритие, но ние можем да го погледнем през него, ако започне разследване за измама. Нейшънуайд все още имат хора в интернет в Групите за Недоволни Клиенти и това, което трябва да направиш е да излезеш от омагьосания кръг на кол центъра и да избуташ въпроса нагоре по йерархията, за да го види човешко око и след това да ги подложиш на непрекъснат обстрел.“

„Ама, как да…“

Започваш да изреждаш стъпките на пръсти. „Първоначално караш Сали да им предложи черната кутия от колата си. След като веднъж вече си наясно, къде точно е била по време на катастрофата – GPS-а на черната кутия ще ти го каже – им казваш да пуснат заявление до Пътната Агенция на основание Закона за Свободен Достъп до Информация с изискване на записа от най-близката им пътна камера – ако откажат в началото, ще ти кажа как да го направиш сам. Така ще разбереш, дали Оптеър-а е замесен и ако е така ще сриташ Отдела за Недоволни Клиенти да пусне иск за измама срещу дригия шофьор. След това можеш да се заемеш с медицинската часг. Ако другият шофьор има медицинско свидетелство, можеш да провериш в Медицинската асоциация, дали практиката на доктора е чиста – залагам бутилка Шардоне, че ще намериш нещо гнило, защото доктори, които фабрикуват диагнози за пари, рядко спират след първия път. След като приключиш с това, можеш да тръгнеш по петите на возилото – проверяваш, дали е олдтаймер и каква му е стойността. Към този момент, Нейшънуайд ще накара техния застраховател да плати цялата сума по иска и ще ги вкара в черния си списък, а теб ще те обезщетят. Твоят застраховател би трябвало да направи всичкото разследване вместо теб, ако привлечеш вниманието на отдела им за недоволни клиенти, но ти не трябва да чакаш – всички формуляри са онлайн, можеш да ги попълниш от телефона си и в момента, в който машината се задвижи, застрахователят ти ще поеме нещата.“

Майк се е оцъклил някъде по средата на твоето словоизлияние, но това е добре: клати глава, като кученце-играчка на задния прозорец на кола, което означава, че е схванал основната идея, а именно, че положението не е толкова безнадеждно. Цивилните които се сблъскват с чужда за тях бюрокрация винаги се чувстват безпомощни в началото, но когато установят, че има начин да получат, каквото искат, обикновенно се съвземат. „Мисля, че схванах идеята…“
„Ще ти го изпратя всичко това в писмен вид утре.“ На следващия ден в офиса му нахвърляш набързо един FAQ – Как да сгащим жалки застрахователни измамници? Това, че Майк те моли да помогнеш за измамливия иск на Сали е малко като да поръчаш въздушна атака, за да се справиш с училищно гаменче; но той ти е приятел и освен това, ако някой в офиса се опита да ти направи проблем, винаги можеш да го изкараш, като добър ПР.

„Благодаря, много мило.“ Изглежда много по-благодарен, отклокото звучи.

Докато говорите, Ерик и Матю някаси бяха стигнали от лекото подскачане до положение, в което Матю лежи по гръб на пода, а върхът на сабята на Ерик опира в стомаха му.
Докато гледате, Ерик вдига върха нас сабята в поздрав и отстъпва от подиума. Изправяш се, усещайки сърбящо нетърпение да издрапаш от професионалната тема и се обръщаш към Майк: „Два от три рунда?“